Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Кекуле сънува Голямата Змия захапала опашката си, сънуващата Змия, увита около Света. Но с каква подлост, с какъв цинизъм ще бъде използван този сън. Змията, която обявява „Светът е нескончаемо възвратна, затворена, резонансна, циклична структура“, ще бъде внедрена в система, чиято единствена цел е нарушаването на Цикъла. Системата взема, без да връща, изисква „производителност“ и „приходи“ да нарастват непрекъснато с времето, отнема от останалия Свят тези огромни количества енергия, за да може нейният миниатюрен безнадежден дял да носи печалба: и същевременно не само по-голямата част от човечеството, но и по-голямата част от животинския, растителния и неорганичен Свят бива опустошен. По всяка вероятност Системата разбира, а може би не, че само печели време. И че времето поначало е изкуствен ресурс, не представляващ ценност за никой друг, освен за самата Система, която рано или късно трябва да претърпи фатален крах, когато пристрастяването й към енергията надвиши това, което е в състояние да й доставя останалия Свят, и ще завлече със себе си невинните души по цялата жизнена верига. Животът вътре в Системата е като пътуване из страната с автобус шофиран от самоубийствен маниак… въпреки че той е много симпатичен и непрекъснато пуска шегички по микрофона, „Добро утро, приятели, ето сега навлизаме в Хайделберг, нали знаете стария припев «Оставих сърцето си в Хайделберг», е, аз имам един приятел, който остави и двете си уши тук! Не ме разбирайте погрешно, градът е наистина хубав, хората са приветливи и чудесни, когато не се дуелират. А ако говорим сериозно, те ще ви приемат добре, ще имат превъзходно отношение към вас, и не само ще ви поднесат ключа от града, но и ще ви дадат дървеното чукче за избиване на канелките от буретата с бира!“ и т.н. Продължавате пътуването през местността, където светлината непрекъснато се променя, идват и отминават замъци, купчини камънаци, луни с различни форми и цветове. Има спирки в странни утринни часове, по необявени причини: слизате да се разтъпчете в дворове осветени от друмондови лампи, където старци седят около масата под огромни евкалипти, чийто аромат долавяте в нощта, и размесват омазани и поизтъркани тестета карти, шляпат купи и спатии и терци майорни от козове в потрепващата светлина, докато зад тях автобусът стои на празен ход, чака — моля пътниците да заемат местата си и колкото и да ви се иска да останете, точно тук, да научите играта, да откриете своята старост около тази спокойна маса, няма смисъл да настоявате: той, Повелителят на Нощта, с изгладена униформа, чака до вратата на автобуса, проверява билетите, личните карти и командировъчните заповеди, и тази вечер господстват скиптрите на предприемчивостта… с кимане на главата ви пропуска да минете и мимоходом забелязвате лицето му, безумните очи, втренчения поглед, и тогава в продължение на няколко ужасни пулсирания на сърцето си припомняте, че това разбира се ще завърши за всички вас безславно, с уплаха, душевен потрес, кръв и позор, но междувременно пътешествието трябва да продължи… над мястото ви, там, където би трябвало да има рекламна табелка, е залепен цитат от Рилке: „Веднъж, само веднъж…“854 Един от Техните предпочитани лозунги. Няма завръщане, няма спасение, няма Цикъл — това съвсем не е смисълът, който Те, или Техният блестящ служител Кекуле са придавали на Змията. Не: Змията означава, например че шестте въглеродни атома на бензола са извити в затворен пръстен, точно както онази змия е захапала опашката си, ЯСНО ЛИ Е? „Известният ни понастоящем ароматичен пръстен“ в този момент от своята лекция Ласло Джамф, някогашният професор на Пьоклер, изважда от малкото джобче на панталоните си златен шестоъгълник с тевтонски кръст в средата, почетен медал от СИ „Фарбен“, и шеговито подхвърля в типичния за него добродушен маниер на изкуфял дядка, че предпочита да смята кръста не толкова за германски колкото за изображение на четиривалентността на въглерода… „Но кой“ — повдига той разтворени ръце на всеки такт, като диригент на джазов оркестър, — „кой е изпратил Съня?“ — Невъзможно е да разбереш доколко риторични са въпросите на Джамф. — Кой е изпратил тази нова змия в нашата опустошена градина, вече прекалено осквернена и пренаселена, за да претендира да бъде някакво кътче на невинността, освен ако невинността не се изразява в неопределеността на нашата епоха, в нашето безмълвно навлизане в механизмите на безразличието, нещо, до което е стигнала Змията на Кекуле, да не унищожава, а да показва, че сме я загубили… били са ни дадени определени молекули, определени комбинации, а не други… ние използвахме това, което намирахме в Природата, без да задаваме въпроси, безсрамно може би, но Змията прошепна „Те могат да бъдат променени, и от останките на предоставените ни молекули да бъдат сглобени нови молекули…“ Може ли някой да ми каже какво друго ни е прошепнала Змията? Хайде, знае ли някой? Вие. Кажете ми, Пьоклер…
854
От девета „Дуинска“ елегия на Райнер Мария Рилке. — Б.пр.