Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Предвиденият за изстрелване сега модел беше А-3, който закачливите техници кръстиха не с разбиване на бутилка шампанско, а с колби течен кислород. Ударението бе започнало да се премества от силовата уредба към системата за насочване. При първите изпитания телеметрията848 бе все още примитивна. Термометри и барометри биваха запечатвани във водонепроницаем отсек заедно с кинокамерата. По време на полета камерата заснемаше колебаещите се стрелки на датчиците. След полета изваждаха филма и данните биваха възпроизвеждани. Инженерите седяха и гледаха филми за циферблати. Освен това междувременно самолети „Хайнкел“ пускаха от 7000 метра железни модели на Ракетата. Заснемаха падането с наземни фототеодолитни инсталации „Аскания“. На ежедневните оперативки гледаха кадрите заснети от 1000 метра, когато моделът преодоляваше звуковата бариера. Поне от два века съществуваше някаква странна връзка между германския разум и бързото пробягване на последователни кадри при имитация на движение — откакто в процеса на създаването на висшата математика, Лайбниц използвал същия подход, за да раздроби траекторията на изстреляното гюле във въздуха. И сега Пьоклер щеше да получи доказателство, че тези методи бяха излезли извън рамките на заснеманите на лента образи и бяха намерили приложение в човешкия живот.
Беше се завърнал в квартирата към залез-слънце, прекалено уморен или умислен, за да изпитва с пълна сила въздействието на пожара от багри в цветните градини, ежедневните промени в хоризонта на Станцията, даже и днешното отсъствие на шум от изпитателните стендове. Усещаше океана и почти си внушаваше, че живее целогодишно на морски курорт, обаче много рядко ходи на плаж. От време на време в Пенемюнде-Вест излиташе или кацаше изтребител, моторите му приглушени до спокойно мъркане от разстоянието. Полъхваше късен бриз. Никакво предизвестие нямаше за Пьоклер с изключение на усмивката на един колега и съсед живеещ през няколко къщурки, който слизаше насреща по стълбището на казармата и двамата се разминаха. Пьоклер влезе в квартирата и я видя седнала на кревата, носовете на обувките до платнената пътна чанта, полата опъната върху коленете, очите й устремени тревожно, фатално към неговите.
— Господин Пьоклер? Аз съм вашата…
— Илзе. Илзе…
Сигурно я бе прегърнал, повдигнал, целунал и дръпнал завесите. Някакъв рефлекс. Косата й бе прихваната с кафява кадифена лента. Бе запомнил косата й като по-светла, по-къса — но нали е нормално да расте и да потъмнява. Той я погледна косо в лицето и цялата негова празнота отекна. Един силен напор на любовта заплашваше да наруши вакуума на живота му. Пьоклер опита да му противодейства с уплътняващите изолатори на подозрението, търсейки сходства с лицето, което преди много години бе видял за последен път над майчиното и рамо, с все още леко подпухнали от съня очи гледащи под ъгъл надолу над покрития с шлифер гръб на Лени, двете излизат през врата, която той мислеше, че е затворена навеки — и се престори, че не открива никаква прилика. Може би само си даваше вид. Наистина ли беше същото лице? толкова много се бе изтрило от паметта му през годините, това пълничко детско лице без особени индивидуални отличителни черти… Сега той се боеше дори да я прегърне, страх го бе, че сърцето му ще се пръсне. Попита:
848
Техника за измерване на разстояния. — Б.пр.