Колието на кралицата

— Все пак избягахте. Да го наречем, както ви се харесва.

— По-право напуснах Париж, госпожо.

— Без мое позволение?

— Боях се, че Нейно величество няма да ми разреши малката отпуска, от която имах нужда, за да уредя работите си в Бар сюр Об. Бях там от шест дни, когато дойде заповедта на Нейно величество да се явя. Впрочем трябва да кажа, не мислех, че съм толкова необходима на Ваше величество, за да се налага да я предупредя, че ще отсъствам една седмица.

— Е, имате право, госпожо, но защо се бояхте, че ще ви откажа отпуска? Каква отпуска трябва да ми искате? Каква отпуска трябваше да ви разреша? Нима заемате тук някаква длъжност?

В последните думи имаше твърде много презрение. Жана, обидена, запази хладнокръвие и като тигрица, бодната от стрела, отвърна смирено:

— Госпожо, вярно е, че нямам длъжност в кралския двор, но Ваше величество ме удостояваше с такова ценно доверие, че се смятах за много по-обвързана към нея чрез признателността, отколкото други чрез дълга.

Жана бе търсила дълго и бе намерила думата доверие, на която наблягаше.

— С това доверие — повтори с още по-съкрушително презрение кралицата, отколкото при първата си жлъчна забележка, — ей сега ще си уредим сметките. Видяхте ли се с краля?

— Не, госпожо.

— Ще се видите.

Жана се поклони.

— Ще бъде голяма чест за мен — рече тя.

Кралицата се помъчи да се успокои малко, за да започне въпросите си по-добре. Жана се възползва от краткото й мълчание, за да каже:

— Но, Боже мой, госпожо, колко строга е Ваше величество към мен! Цялата треперя.

— Това е нищо — каза рязко кралицата. — Знаете ли, че господин Дьо Роан е в Бастилията?

— Казаха ми, госпожо.

— Сещате ли се защо?

Жана изгледа втренчено кралицата и като се обърна към жените, чието присъствие, изглежда, я притесняваше, отговори:

— Не знам, госпожо.

— Ала знаете, че ми говорихте за едно колие, нали?

— Диамантено колие, да, госпожо.

— И че ми предложихте от името на кардинала споразумение, за да плати колието?

— Вярно, госпожо.

— Приех ли, или отхвърлих споразумението?

— Ваше величество го отхвърли.

— Аха! — възкликна кралицата със задоволство, примесено с изненада.

— Нейно величество дори предплати двеста хиляди ливри — добави Жана.

— Добре… а после?

— После, тъй като Ваше величество не можеше да плати, понеже господин Дьо Калон й бе отказал пари, вие изпратихте кутийката с накита на бижутерите Бьомер и Босанж.

— По кого я изпратих?

— По мен.

— А вие какво направихте?

— Аз — каза бавно Жана, усещайки цялата тежест на думите, които щеше да произнесе, — аз дадох диамантите на кардинала.

— На кардинала! — възкликна кралицата. — А защо на кардинала, моля ви, вместо да ги върнете на бижутерите?

— Защото, госпожо, господин Дьо Роан се заинтересува от сделката, която се харесваше на Ваше величество, и аз щях да го обидя, ако не му бях дала възможност да я приключи сам.