Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
От външната страна върху нея се хвърлиха неколцина колоси. Сейзед продължаваше да притиска вратата, черпеше нови порции тегло от желязоема. Струпаните в него резерви се топяха с тревожна бързина. Тялото му стана толкова масивно, че той почувства как собствената му тежест го притиска към земята и дори увеличената сила с мъка го задържаше на крака. Разярените колоси продължаваха да блъскат портата, но той я удържаше. Притискаше с ръце и гърди грубите дъски, а краката му се бяха забили между камъните на калдъръма. Благодарение на месингоема не усещаше никакъв студ, макар че под стъпалата му се смесваха пепел, сняг и кръв.
Около него ечаха болезнени викове. Други войници също подпряха портата с тела и Сейзед успя да намери сили и да погледне през рамо. Останалата част от неговия отряд бе организирала отбранителен периметър и охраняваше портата от проникналите в града колоси. Мъжете се сражаваха храбро, опрели гърбове в портата, но само тялото на Сейзед я задържаше да не бъде отворена отново.
Никой не мислеше да се предава. Сейзед продължаваше да подпира портата, докато войниците, разпределени на групи, избиха неколцината колоси на площада. После отстрани дотичаха десетина мъже, помъкнали огромна яка талпа. Сейзед не знаеше откъде са я взели, нито го интересуваше — важното бе, че я поставиха на мястото на напречната греда на портата.
Теглото му започна бързо да намалява, желязоемът беше празен. „Трябваше да съхраня повече през годините“ — помисли си той със съжаление и се отпусна на земята до залостената порта. Доскоро му се струваше, че разполага с предостатъчни резерви, но ето, че ги бе изчерпил само за един кратък бой с колосите. „Обикновено съхранявах тегло като страничен ефект, когато се олекотявах. Смятах го за полезен начин да използвам желязото“.
Затвори пютриема и почувства как тялото му се смалява. За щастие при този процес кожата не увисваше. Отново придоби обичайния си вид, само дето бе изтощен до смърт. Колосите продължаваха да блъскат по вратата. Сейзед повдигна уморено клепачи, проснал полуголото си тяло в снега. Войниците стояха изплашено около него.
„Колко малко са останали“ — помисли си той. Нямаше и петдесетина от първоначалните четиристотин. Площадът бе почервенял от кръвта на колосите и по-тъмната човешка кръв. Виждаха се купчини размазани трупове и откъснати крайници.
Блъскането зад него се усили, врагът отвън се разяряваше все повече. Вероятно бяха подушили кръвта и труповете, които допреди малко бяха само на една ръка разстояние от тях.
— Тази талпа няма да издържи дълго — тихо каза един от войниците, върху лицето му се сипеха сажди. — Пантите също поддават. Колосите скоро ще проникнат пак.
Сейзед се надигна изнурено.
— Е, значи пак ще се бием.
— Милорд! — повика го някой. Сейзед се обърна и видя, че към него през труповете препуска един от вестоносците на Доксон. — Лорд Доксон каза… — млъкна, забелязал едва сега, че портата зад Сейзед е затворена. — Но как…
— Докладвай, човече — подкани го уморено Сейзед.
— Лорд Доксон каза да ви предам, че няма да получите подкрепления — отвърна мъжът, без да слиза от коня. — Калаената порта падна и…
— Калаената порта? — попита Сейзед. „Тиндуил!“ — Кога?
— Преди около час, милорд.
„Един час? — помисли си той ужасено. — Колко време сме се били тук?“
— Трябва да удържите позицията, милорд! — извика младият войник, обърна коня и препусна в посоката, от която бе дошъл.
Сейзед извърна глава на изток. „Тиндуил…“
Ударите по портата се усилиха и дървото започна да се пропуква. Войниците тръгнаха да търсят друга талпа, с която да залостят вратата, но Сейзед видя, че скобите, през които е прекарана тази, също всеки миг ще се изкъртят. А когато това станеше, нямаше начин да залостят отново.
Затвори очи, усещаше как умората го завладява напълно. Пютриумът бе почти изчерпан. Когато свършеше съвсем, му оставаха само оскъдните резерви в един от пръстените.
Но какво друго можеше да направи?
Чу, че талпата се пропуква и над площада отекнаха изплашени викове.
— Назад! — крещеше Клъбс. — Отстъпвайте!
Останките от армията му се отдръпваха от Цинковата порта.
Бриз наблюдаваше с ужас как през отвора нахлуват пълчища колоси и тъпчат телата на онези войници, които бяха твърде слаби или тежко ранени, за да се изтеглят. Чудовищата се носеха като огромна синя вълна, размахваха тежки святкащи мечове, облещили кървясалите си очи.
А ниско над хоризонта слънцето, което бе като бледо петно, бавно клонеше към заник.
— Бриз! — извика Клъбс и го дръпна. — Да вървим!