Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Чувстваше се изморен до кости. Тръгна обратно през бойното поле покрай куповете мъртви. Враните и гарваните бяха дошли - покриваха като пелена цялата околност. Гънещ се, потръпващ мрак, загърнал земята като плесен. Отдалече земята изглеждаше като изгорена, толкова много бяха лешоядните птици.
Тук-там Галад подминаваше мъже като него, които търсеха приятели между труповете. Имаше изненадващо малко плячкаджии - Елейн бе заловила няколко, опитали се да се измъкнат от Кайриен, и беше заплашила да ги обеси.
„Станала е по-твърда”, помисли Галад, докато се тътреше уморено към лагера. Ботушите му бяха натежали като олово. „Това е добре.” Като дете често беше взимала решения със сърцето си. Сега беше кралица и се държеше като такава. Само да можеше да изправи моралните й принципи. Иначе не беше лоша, но Галад съжаляваше, че и тя - като други монарси - не може да види нещата ясно като него.
Започваше да приема това, че не могат. Започваше да приема, че в това няма нищо лошо, стига да се стараят. Онова, което имаше в себе си, което му позволяваше да вижда всичко правилно, явно беше дар на Светлината и да укорява други хора, че не са родени с него, беше грешно. Все едно да укоряваш човек, защото се е родил с една ръка и поради това е лош дуелист.
Много от живите, които подминаваше, седяха на земята по редките места, където нямаше трупове и кръв. Не приличаха на победители, макар идването на Аша’ман да бе спасило битката. Номерът с лавата беше дал на бойците на Елейн достатъчно време да си поемат дъх, да се прегрупират и да атакуват.
Последвалият бой беше бърз и жесток. Тролоците не се предадоха, а не можеха да ги оставят да избягат. Тъй че Галад и другите се бяха сражавали и загивали много след като бе станало ясно, че побеждават.
Тролоците вече бяха мъртви. Останалите живи мъже седяха по земята, зяпнали пелената от трупове и изтръпнали сякаш пред възможността да намерят малцината все още живи сред многото хиляди мъртви.
Светлината беше червена от гаснещото слънце и облаците и придаваше на лицата им кървав цвят.
Галад най-сетне стигна до дългия хълм, очертал границата между двете бойни полета. Заизкачва се бавно по него, потискайки мисълта за меко легло. Или постеля на пода. Или някоя закътана плоска скала, на която да се загърне в наметалото си.
По-свежият въздух на върха на хълма го стъписа. Толкова дълго бе мирисал кръв и смърт, че чистият въздух сега му замириса някак неправилно. Поклати глава, докато минаваше покрай изтощени Пограничници, извиращи през порталите. Ашаманите бяха отишли да задържат тролоците на север, за да могат войските на лорд Мандрагоран да се измъкнат.
Доколкото беше чул, оцелелите Пограничници бяха нищожна част от предишната сила. Измяната на Великите капитани бе почувствана най-силно от лорд Мандрагоран и хората му. Призля му. Тази битка не беше минала лесно… но колкото и да беше ужасна, Пограничниците бяха пострадали много по-зле.
Галад едва се овладя да не повърне, щом видя от върха на хълма колко много птици са се струпали долу за пир. Слугите на Тъмния падаха и слугите на Тъмния се тъпчеха.
Най-сетне намери Елейн. Страстта, с която говореше на Трам ал-Тор и Арганда, го изненада.
- Мат е прав - каза тя. - Полето на Мерилор е добро за сражение. Светлина! Да можех само да дам повече време за почивка на хората. Ще разполагаме само с няколко дни, седмица най-много, преди тролоците да стигнат до Мерилор. - Елейн поклати глава. - Трябваше да предвидим, че шараите ще дойдат. Когато колодата започне да изглежда подредена срещу Тъмния, той, _разбира се_, ще добави в играта нови карти.
Гордостта на Галад изискваше да остане прав, докато слушаше Елейн да говори на другите командири. Този път обаче бе изгубил гордостта си, тъй че седна на едно походно столче и се отпусна.
- Галад - каза му Елейн, - наистина трябваше да позволиш някой от ашаманите да отмие умората ти. Настойчивостта, с която се отнасяш с тях като с отхвърлени от Светлината, е глупава.
Галад се изправи.
- Това няма нищо общо с ашаманите - сопна й се. Прекалено язвително. _Наистина_ беше уморен. - Тази умора ми напомня за изгубеното днес. Изтощение, което хората ми трябва да понесат, тъй че ще го понеса и аз, за да не забравя колко са уморени и да не ги напрягам прекалено.
Елейн го погледна намръщено. Отдавна беше престанал да се тревожи дали думите му ще я обидят. Изглежда, не можеше да заяви, че денят е приятен или чашата му с чай е топла, без да я обиди някак.
Щеше да е хубаво, ако Айбара не беше избягал. Онзи човек беше водач - един от малкото, които Галад бе срещал изобщо, - с когото наистина можеше да говориш, без да се притесняваш, че ще се обиди. Може би Две реки щяха да се окажат добро място, където да уседнат Белите плащове.