Спомен за светлина

- Така и не отговори на въпроса ми - каза Перин. - Какво _все пак_ си ти?

- Аз съм смел - отвърна Убиеца и закрачи напред. - Омръзна ми да съм страхлив. В този живот има хищници и има плячка. Често самите хищници стават храна за някой друг. Единственият начин да оцелееш е да се придвижиш нагоре по веригата, да станеш ловец.

- Затова ли убиваш вълци?

Убиеца се усмихна опасно. Лицето му едва се виждаше в сенките. От бурните облаци горе и високите водни стени тук на дъното беше сумрачно, макар странната светлина на вълчия сън да стигаше долу някак приглушена.

- Вълците и хората са най-добрите ловци в този свят - каза тихо Убиеца. - Убиеш ли ги, издигаш се над тях. Не всички имахме _привилегията_ да отраснем в уютен дом с топло огнище и смеещи се братя и сестри.

Перин и Убиеца кръжаха един срещу друг, сенките им се сливаха, а мълниите трещяха горе и блясъкът им пронизваше водата.

- Ако познаваше живота ми, щеше да виеш - каза Убиеца. - Безнадеждността, болката… Но намерих пътя си. Силата си. Тук аз съм крал.

И скочи към него и очертанията му се размътиха. Перин се приготви да замахне, но мъжът не извади меча си, а просто го блъсна и двамата се врязаха във водната стена. Морето закипя и заклокочи около тях.

Мрак. Перин сътвори светлина, накара някак камъните в краката му да заблестят. Убиеца го беше хванал за наметалото с едната ръка и замахваше с меча си към него в тъмната вода - мечът се движеше бързо като във въздуха. Перин изрева и от устата му излязоха мехури. Опита се да блокира, но ръцете му се движеха тромаво.