Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Никога не бяха изпитвали това чувство така ясно, както един ден, когато той дойде да си вземе сбогом, преди да напусне Венеция. Мисис Гауън беше дошла за същата цел и той ги завари заедно — останалите членове на семейството бяха излезли. Не бяха прекарали заедно и пет минути и странното му държане като че ли им каза: „Вие се канехте да говорите за мене. Ха, ето ме тук, за да попреча на това!“
— Гауън ще дойде ли? — запита с характерната си усмивка Бландоа.
Мисис Гауън отговори, че няма да дойде.
— Няма ли да дойде? — запита Бландоа. — Тогава позволете на предания ви слуга да ви придружи до дома.
— Благодаря, но не си отивам у дома.
— Не си отивате у дома! — извика Бландоа. — Отчаян съм тогава.
Може и да беше, но все пак не дотолкова, че да се зарее нанякъде и да ги остави насаме, а остана да ги забавлява с най-изтънчените си комплименти и най-изискания си разговор, а същевременно им предаваше мисълта си: „Не, не, мили дами! Вижте, аз седя нарочно, за да не допусна да говорите за мене!“
Той им предаваше мисълта си така ясно и с такава диаболична настойчивост, че най-после мисис Гауън стана да си върви. Когато той й предложи ръката си, за да я отведе долу по стълбите, тя задържа ръката на малката Дорит с предпазливо стисване и каза:
— Не, благодаря ви, но ако бъдете така любезен да видите дали е там лодкарят ми, ще ви бъда много задължена.
Не му остана нищо друго, освен да слезе долу преди тях. Като си излезе с шапка в ръка, мисис Гауън каза:
— Той е убил кучето.
— Мистър Гауън знае ли това?
— Никой не го знае. Не гледайте към мене, гледайте в него. Ей сега ще се обърне насам. Никой не знае, но аз съм сигурна, че е той. А вие?
— Аз… и аз мисля така — отговори малката Дорит.
— Хенри го обича и не иска да мисли лошо за него — той самият е така великодушен и открит. Ние двете обаче сме сигурни, че мислим за него това, което заслужава. Той се препираше с Хенри, че кучето е било вече отровено, когато се нахвърлило на него. Хенри повярва, но не и ние… Виждам, че се ослушва, но не може да чуе. Сбогом, любов моя! Сбогом!
Последните думи бяха изговорени на висок глас, когато бдителният Бландоа се спря и се обърна да погледне към тях от подножието на стълбите. Макар че имаше най-учтив вид, в този миг като че ли и най-големият филантроп не би желал по-добро занимание от това, да привърже един голям камък на крака му и да го пусне във водата, която течеше пред арката на портала, където той стоеше. Тъй като такъв благодетел на човечеството не се оказа налице, той помогна на мисис Гауън да се качи в гондолата си и остана прав, докато тя се скри от погледа му. Тогава сам влезе в своята гондола и я последва.
Понякога малката Дорит си мислеше, помисли си го и сега, като се качваше нагоре по стълбите, че този човек си беше пробил твърде лесно път в бащината й къща. Обаче толкова много и така различни хора постигнаха същото благодарение на това, че мистър Дорит споделяше манията на по-голямата си дъщеря за светско общество, че той едва ли правеше изключение. Домът Дорит бе обхванат от същински бяс да прави запознанства, пред които да парадира с богатството и високото си положение.
Общо взето, на малката Дорит й се струваше, че това общество, в което се движеха, много напомняше една по-висша класа в Маршалси. Голям брой хора отиваха да живеят в странство по причини, твърде сходни на онези, поради които хората отиваха в затвора: дългове, безделие, връзки, любопитство или пък изобщо неспособност да преуспеят у дома си. Докарваха ги в тези страни и градове под охраната на пътни агенти и местни слуги, също както докарваха длъжниците в затвора. Броденето им из църкви и картинни галерии много напомняше някогашното мрачно бродене по двора на затвора. Обикновено казваха, че ще си заминат на другия ден или след неделя, но рядко знаеха какво решение да вземат и рядко извършваха, каквото са казали, или отиваха, където са казали — и в това отношение също много приличаха на длъжниците в затвора. Те плащаха високи цени за бедни квартири и едновременно говореха пренебрежително за тях, а се преструваха, че им харесват — също по обичая на Маршалси. Когато си заминаваха, онези, които оставаха след тях, им завиждаха, а същевременно се преструваха, че не искат да си вървят — така беше неизменно и в Маршалси. Известни думи и изрази, така присъщи за туристите, както „колежът“ и „бюфетът“ бяха за затворниците, не слизаха от устата им. И те бяха също неспособни да се заловят за някаква работа, както и затворниците. Покваряваха се взаимно като затворниците, не се обличаха спретнато, ставаха разпуснати — по което също приличаха на хората от Маршалси.