Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
С всеки изминал ден Хюрем все повече мразеше Рюстем паша, когото избра за свой зет и уреди с държавна власт. И затова дори се беше зарадвала, когато Рюстем бе казал:
— Нека се срещаме възможно най-рядко. Да не предизвикваме съмнение. Изпращайте ми заповедите си по дъщеря си.
Иначе Хюрем нямаше да издържи да гледа гнусната физиономия и накуцването му.
Обаче знаеше също, че без неговата помощ нямаше как да достигне целта си. Беше наясно, че без да има подръка един верен като куче, коварен и алчен велик везир, тя нито щеше да може да управлява султан Сюлейман, нито да вземе османската корона от главата на сина на Гюлбахар и да я сложи на собствения си принц. Такъв беше редът тук. Всъщност мощта не беше в ръцете на падишаха, а на великия везир. Великите везири имаха правомощия, колкото и падишаха. И ето че куцият Рюстем осигуряваше на Хюрем това могъщество.
Той сериозно се беше захванал за работа. С всичка сила се опитваше да изпълни заповедта на Хюрем:
— Първо спечели пълното доверие на господаря ни!
Само че пашата зет също толкова, а може би и повече работеше, за да увеличи богатството си. Беше невъзможно да се получи някаква услуга от държавните институции без подкуп. Почти всички приемаха рушвети въпреки страха си от падишаха, но за Рюстем всяка работа си имаше определена цена. Съвсем открито заявяваше на онези, които идваха на вратата му и търсеха решение за проблемите си:
— Това е възможно да стане, но струва толкова. Еди-колко си е делът на онзи, който ще свърши работата. А пък еди-колко си се полага на великия везир.
Дори срещите с посланиците подлежаха на заплащане. Големината на подкупа варираше в зависимост от страната на посланика. Рушветът, който се заплащаше от идващите от страни, подчинени на султан Сюлейман, беше различен от този за посланиците на страните, враждуващи с Османската империя. Например ако посланиците на Карл V или шах Тахмасп започнеха да упорстват, че задължително се налага да се срещнат със султан Сюлейман, трябваше да платят цяло съкровище на Рюстем паша. Дори когато Мехмед Соколович казваше на всички: „Хубаво ще е да станем бейлербей на Румелия, че да служим добре на господаря си“, великият везир му беше смигнал пред везирите и пашите:
— Лесно е, но е скъпо.
Сюлейман беше информиран, че великият везир не прави и крачка без подкуп, но не предприемаше нищо, освен да казва:
— Гледай само каква срамота!
Още от момента, в който повярва, че най-довереният му човек — Ибрахим паша, крои свалянето му от престола, падишахът живееше със страх от измяна. Дали предател или крадец? Според него второто бе по-безопасно. Един ден щеше да отсече и да изхвърли тази дълга ръка. Но за изменника не беше ясно кога ще устрои засада. А и сега Сюлейман мислеше повече за принц Мустафа, отколкото за Рюстем. Любовта на войниците към престолонаследника го караше да се гордее. Но повече го притесняваше.
Докато си шепнеше нещо на ухо с майка си в розовата градина онзи ден, Михримах султан изведнъж извика:
— Какво?!
В последния момент затули уста с ръка, за да не чуят помощниците. Хюрем я смъмри.
— Повикала си врачка за баща ми? — попита смаяна Михримах.
— Как аз ще я викам, дъще — усмихна се палаво Хюрем. — Негово Величество султанът изяви желание.
Момичето погледна майка си в очите.
— И ти нямаш никакъв пръст в това той да изпита подобно желание? — каза с многозначителен глас.
— Разбира се, че му казах някои неща. Разправих му, каквото съм чула. Пък и защо да не го кажа? Жената познавала всичко. Виждала бъдещето. Съпругата на Шевкет паша ми разказа и се закле, че е истина. Жената ѝ казала, че след известно време ще изнасят покойник от дома ѝ. Шевкет паша, който беше мъж като планина, почина на третата седмица.
Михримах не вярваше на думите на майка си. Но много се учуди, че баща ѝ бе повярвал. Да не би самият Сюлейман да седне и да разговаря с врачка!
— Щом загубиш нещо, жената го намирала моментално. Нали знаеш нашата Дилруба?
— Онова, египетското момиче ли?
— Аха. Бащата на момичето отишъл на война. Отишъл, но там останал. Повече не получили вести от него. Никой не знаел дали е жив или мъртъв.
Хюрем не обърна внимание на прикритата подигравка в гласа на дъщеря си:
— Иии… После какво?
Упорито продължи да разказва: