Хюрем. Московската наложница

На падишаха, който беше на поход срещу Естергом, веднага бе изпратено известие:

Бързо се върни, султане! Погубиха принца ти Мехмед хан!

Скръбната вест застигна Сюлейман, който се завръщаше горд от победата над Естергом, по пътя обратно за Истанбул.

— Най-умният ми принц султан Мехмед! — простена и от очите му към бялата му брада потекоха едри сълзи. На двадесет и третата година от управлението му сърцето му бе жигосано от мъка по загубено дете.

Върна се в Истанбул, а починалият му син постоянно беше пред очите му. За първи път видя Хюрем така съсипана. Сиянието ѝ бе угаснало. Красивите ѝ червени коси бяха разрошени. С дни бе плакала и очите ѝ се бяха превърнали в две червени дупки. И все пак се опита да се усмихне на Сюлейман, но не успя. През онази нощ за първи път двамата съпрузи плакаха заедно. Риданията на този могъщ мъж направиха болката на Хюрем още по-непосилна.

Султан Сюлейман веднага извика главния архитект.

„Да те видим, Синан ага[120]. Построй такава джамия и тюрбе за моя принц, че да бъдат вечни. А на вратата да напишеш: „Гробът на султан Мехмед, да почива вечно в Рая“, така че стотици години след нас, който мине оттам, да не пропусне да се помоли в негова памет.“

На следващия ден падишахът присъстваше на погребението на сина си. Никой не можа да спре Хюрем да отиде в джамията, където се чете прощалната молитва, и на хълма, където щеше да бъде погребан принцът. Но жената, която дни наред скубеше коси и се вайкаше, си беше отишла и се бе завърнала Хюрем султан, гордо изправена пред всички трудности. На съболезнованията отговаряше:

— Останаха ми още трима принцове. Да му мислят майките, които нямат други освен единствените си синове.

Адресатът беше ясен. Гюлбахар.

Нито лекарите, прегледали тялото на принц Мехмед, нито великият везир Сюлейман паша, нито султан Сюлейман можаха да убедят Хюрем, че синът ѝ беше починал от едра шарка.

— Не — клатеше тя глава срещу тези, които се опитваха да я уверят. — Това е убийство. Не се ли опитаха да отровят майка му със змия? Кой знае как са заразили сина ми със смъртта. Със сигурност са отровили храната и водата му.

Един ден Сюлейман не издържа.

— Кой? — изкрещя гневно. — Щом твърдиш, че е убийство, кажи кой е убиецът на Мехмед хан, че да отида и да му изтръгна дробовете с тези ръце.

Вместо да назове име, Хюрем дълго гледа в очите му.

— Търпение — прошепна. — Ще дойде ден, когато бащата на моя смелчага така или иначе ще накаже убиеца му. Както гори моето сърце, така ще изгори и той от мъка. Както от моите очи се стичат кървави сълзи, така и той ще плаче кръв.

Султан Сюлейман, който не се боеше да се хвърли сам със сабя в ръце срещу цяла вражеска рота, за първи път потрепери, когато чу тази клетва за мъст.