Гаснещ зрак [bg]

Гласовете в главата му, които най-ясно говореха в миговете преди заспиване, го спохождаха и докато беше буден, но приглушени — мърмореха думи, които често не можеше да различи. Не можеше да е сигурен, но всички те изглеждаха уплашени и понякога той се стряскаше от някой вътрешен вик, предупреждение, което никой друг не чуваше, сякаш виждаха опасности, невидими за никой друг.

Трудно му беше да повярва, че са това, което твърдяха, че са. Умиращи богове. Такива същества, умиращи или не, нямаха никакъв интерес към Вренек, момчето от конюшните, което не беше направило нищо особено важно през целия си живот и което мислеше за бъдещето като за един-единствен миг, връх на копие, забиващ надолу, пробиващ през кожа, хлъзгащ се в месо и каквото още там защищава кожата. Копие, отнемащо живот, а в ума му — неговият списък с имена, всяко едно избледняващо пред очите му с всяко забиване на копието, всяко поред, едно по едно, докато списъкът не свършеше и не му останеше само празнота.

Това бе единственото му бъдеще, а когато то свършеше, когато задачата му бъдеше изпълнена, нямаше да има нищо освен един смътен мъглив свят от живота му, прекаран с Джиния. Но дори там нещо шепнеше за забрава, подканяше го в свят на въображение, като остров, обкръжен от Бездната.

Бездната. Дума, която бе чувал да изричат и като проклятие, и като молитва, сякаш две лица се криеха в мрака, а кой знаеше кое от тях можеше да намери с опипващите си слепешком ръце?

Можеше да каже на стражите за мислите си, да им покаже, че не са мисли, каквито някой би очаквал от едно дете. Но нещо го сдържаше. Започваше да подозира, че да го виждат като дете е само по себе си някакъв вид маска, която би могъл да използва, щом дойде нощта за убийство.

Може би умиращите богове го предупреждаваха да не разкрива твърде много, но не беше убеден в това — във всеки случай не беше казал нищо на лейди Сандалат за плановете си и беше сигурен, че Първият син и азатанаят ще си мълчат по въпроса. Нямаше никакъв избор, освен да ѝ се покаже само като дете, приятел на Орфантал, който, плюс нея и самия Вренек, беше единственото останало от дома Друкорлат. Джиния също, разбира се, но тя си беше тайна на Вренек и тайната беше неговият начин да я защити от всекиго и от всички.

Беше сложно и притеснително, а нуждата на дамата да го държи близо до себе си, толкова плътно, че понякога едва можеше да си поеме дъх, го караше да се чувства неловко. Никакво желание нямаше да остане в този замък.

Стигна до врата, водеща към площадката на вито стълбище. Светлината, струяща от светилниците, поставени в нишите в коридора зад него, не стигаше далече и след първия завой по каменните стъпала Вренек се озова на тъмно. Продължи нагоре.