Гаснещ зрак [bg]

В личните си покои лейди Сандалат обсипваше с внимание Вренек, сякаш той можеше да замести нейния син — сина, когото на никого не бе позволено да признае. Момчето общо взето се беше съвзело от мъките си, но носеше строгостта с естественото изящество на ветеран от твърде много войни и вече бе започнало да се дразни от обсебващите ѝ грижи. Беше добре, че Вренек бе някогашен приятел на сина на Сандалат, но годините раздалечаваха двете деца, още повече че Вренек беше по-големият и нищо в живота му дотук не бе присъщо за едно глезено благородническо дете. Айвис виждаше напрежението в него, докато се мъчеше да понесе търпеливо компанията на дамата.

Навсякъде из замъка стражи патрулираха по коридорите, обикаляха стаи и зали, тропаха нагоре-надолу по стълбите на кулата.

— Милорд — заговори Айвис. — Казахте, че смятате да говорите със своя спътник азатанай във връзка с дъщерите на Драконъс.

Аномандър изсумтя и кимна.

— Да, тази вечер, Айвис. Той е в течение, донякъде, че нещо не е наред в този замък. Колкото до мен, дори споменаването на магия ме притеснява. Те са децата на Драконъс, а колкото до връзката му с тях, ти знаеш по-добре от мен. Как ще реагира той на такива ужаси?

— Засега, милорд, не е реагирал изобщо.

— Не можеш да си сигурен в това негово привидно безразличие — отвърна Аномандър. — Напълно възможно е никакви съобщения или доклади да не са стигнали до него.

— Милорд? Но аз изпратих спешно…

— Всички такива писма ги оставят пред вратата на Залата на Нощта, на една ниска масичка, която слугите едва могат да видят. Дали на Драконъс изобщо му е хрумнало, че съобщения чакат вниманието му? Вероятно не. Тъй че отново питам: как би реагирал той на вестта, че една от дъщерите му умира от ръцете на останалите две? Или на убийството на негови слуги в замъка?

Айвис се поколеба.

— Милорд, размишлявах над тези въпроси до изнемога и не съм по-близо до сигурен отговор. Той отведе сина си, Аратан, в земите на запад. Незаконно момче, на седемнайсет тогава. На осемнайсет вече. Но дъщерите му… те си останаха деца. Техният по-малък брат ги е надраснал. Това е странно, сър.

— Чувстваше ли ги близки?

— Дъщерите ли? — Айвис помисли, после поклати глава. — Търпеше ги. Имената, които им даде, говорят сами по себе си. Енви, Спайт и Малис4. Малис беше убитата и след това изгорена в пещ.

Аномандър примига.

— Тези подробности все още ме стъписват, приятелю.

— Нощ, която не се забравя лесно — каза Айвис. — Можехме да ги изкараме навън с пушек отдавна, ако не беше страхът от магията, която владеят.