Черното копие и сянката на Властелина [bg]

На врага принадлежеше вече обширна част от западния бряг, атакуващите изтласкаха уестволдите дори от барикадата. С победни писъци тръгнаха напред първите преминали конници – истерлингите, а по пътя вече преминаваха разнообразни войски, конницата се смеси с пехотата. Мярнаха се и ниските конни хазги. Явно, Олмер наистина повярва, че ще успее да направи важния пробив.

Преминавате врагът нашироко, колкото позволяваше завоювания участък. Към стръмнините допираха стълби, пехотата завиваше все по-надясно и наляво, освобождавайки място за конниците, на тълпи нахлуващи право по пътя.

Разбираше ли врага, че го примамват в капан? Всичко подсказваше, че пълководците на Олмер са се увлекли от ненадейния пробива в центъра, но от друга страна на Андуин роханските стратези сбъркаха. И ако Олмер съзнателно хвърляше полкове в заложения капан, това означаваше, че има готов контра план – или отново ще последва удар от неочакван посока (мака| че този път, като че ли нямаше откъде да ударят), или Господарят разчита на големия брой на войските си предполагайки, че за тях вече няма да стигне никаква роханска засада... Подобни мисли неотстъпно преследваха Фолко: прекалено гладко вървеше всичко, врагът послушно се мушна в зиналата клопка, мушна се като мечка – не с нокът, а с цяла лапа.

Вече почти миля от брега беше в ръцете на Олмер. Пешите му воини се опитваха да разширят заетия участък, но се сблъскаха с пристигналите рохански конни стрелци и като не успяха да запазят строя, се разбягаха, не издържали смъртоносния порой от стрели.

Битката кипеше на крилата на Олмеровия пробив, но основната маса от войските му, подпирана от задните редици, натискаше и натискаше презглава напред, преследвайки отстъпващата пехота на Пределите, стрелците й и копиеносците заедно с малкото конници, с всички сили изобразяващи паника.

Фолко тичаш назад заедно със своите на трийсет-четирийсет крачки, спираше, стреляше, старателно избрал целта – най-забележимите и добре въоръжени воини на Господаря – и отново тичаше назад. До мечове нещата не стигаха, и така, изпреварвайки пешаците, към просторите на Исенската равнина се изтръгнаха конните стрелци истерлинги и започна гореща схватка.

„Щом Олмер прати в битка ангмарците и големите сили на хазгите – значи е сигурен, че пробивът на войските му не е лъжлив“ – отбранявайки се с меч от смел хег, озовал се далеч преди своите, успя да си помисли хобита. Ръцете не изискваха намеса на съзнанието: очите виждаха не само противника, разума се стараеше да си изясни, какво става на цялото поле, а не само под носа му.

С този хег Фолко се сражава дълго – врагът беше висок на ръст и хобитът, дали от умора, дали заради нещо друго, някак си все не успяваше да стигне достатъчно близо. Противникът му го съсече в движение един от воините от двете му десетки – и като вдигна глава, Фолко видя препускащите по полето ангмарски арбалетчици. Ударната сила, гвардията на Олмер! Най-верните, силни и упорити, вярващи в него като в Бог.