Златната клонка

В. Манхард е описал много обичаи от фолклора на съвременна Европа, в които се срещат аналогични на древногръцката Житна или Ечемичена майка. За илюстрация могат да послужат следните от тях:

В Германия обикновено житните растения се одушевяват, като ги наричат Житна майка. Така например през пролетта, когато посевите се полюляват от вятъра, селяните казват: „Житната майка иде“ или „Житната майка тича из полето“. Когато децата искат да отидат на полето да берат метличина и макове, им казват да не го правят, защото в посевите се таи Житната майка и тя ще ги хване. Или пък я наричат в съответствие с културата Ръжена или Грахова майка и плашат с нея децата, за да не влизат в ръжта или граха. Освен това хората смятат, че Житната майка кара посевите да растат. В околностите на Магдебург например се казва: „Годината ще е добра за лена; виждали са Ленената майка.“ В едно село в Щирия, където правят последния сноп на облечена в бяло жена, казват, че Житната майка, в образа на кукла може да се види как скита в полунощ из нивите и ги опложда, минавайки през тях, но ако някой селянин я е разгневил, тя изгаря посевите му.

Житната майка играе важна роля и в обичаите по жътва. Хората вярват, че тя се таи в последната ръкойка, останала неожъната на нивата, и след като я отрежат, я залавят, прогонват или убиват. В първия от тези случаи последният сноп се отнася с радост у дома и го почитат като божество. Поставят го в плевника и при вършитбата житният дух отново се появява. В района на Хаделн, в околностите на Хановер, жътварите застават около последния сноп и го налагат с пръчки, та да прогонят Житната майка от него. Подвикват си: „Ето я! Удари я! Внимавай да не те пипне!“ Това продължава докато не изронят съвсем зърното — според поверието тогава Житната майка е прогонена. В близост до Данциг онзи, който ожъне последните класове, прави от тях кукла, наречена Житна майка или Старица, и я отнася у дома върху последната каруца. В някои части на Холщайн последният сноп се облича в женски дрехи и се нарича Житна майка. Отнасят го с последната каруца, а после го поливат обилно с вода. Поливането с вода е несъмнено заклинание за дъжд. В района на Брук, в Щирия, най-старата омъжена жена в селото, на възраст от петдесет до петдесет и пет години, прави от последния сноп женска фигура, наредена Житна майка. От него измъкват най-хубавите класове, оплитат ги на венец заедно с цветя и най-хубавото момиче от селото го отнася на чифликчията или господаря, а в това време слагат Житната майка в плевника да го пази от мишки. В други села от същия район, като привършат жътвата, двама младежи разнасят Житната майка на върха на върлина. Те вървят след момичето, което отнася венеца в къщата на господаря и докато той го приема и го окачва в салона, оставят Житната майка върху купчина дърва и тя се превръща в център на внимание на вечерята и танците по случай приключването на жътвата. След това я окачват в хамбара и я оставят там до приключването на вършитбата. Мъжът, нанесъл последния удар при вършитбата, бива наричан син на Житната майка, връзват го в последния сноп, бият го с тояги и го разнасят из селото. На следната неделя даряват венеца на черквата, а навръх Великден седемгодишно момче го оронва и разпръсва зърното сред младите посеви. На Коледа слагат сламата от венеца в яслите, за да е здрав добитъкът. В този случай оплождащата сила на Житната майка изпъква добре от разпръсването на семето, взето от тялото й (защото венецът е направен от Житната майка), сред младите растения, докато влиянието й върху животните проличава от това, че слагат сламата в яслите. При славяните последният сноп е известен като Овесена, Пшеничена, Ръжена, Ечемичена и т.н. майка, в съответствие с културата. В околностите на Тарнов (Галиция) венецът, направен от последните стебла, се нарича Пшеничена, Ръжена или Грахова майка. Поставят го на главата на девойка и после го пазят до пролетта, когато смесват част от зърното му със семето за посев. Тук също проличава оплождащата сила на Житната майка. И във Франция, в района на Оксер, последният сноп е известен като Майка на пшеницата, на ечемика или на овеса. Оставят го прав на полето, докато последната каруца е вече готова да се прибере. Тогава правят от него кукла, обличат я в дрехи на чифликчията и я накичват с корона и синкавобял шарф. В гърдите на куклата, която носи името Церера, набучват клон от дърво. На танците поставят Церера в средата на площадката и жътварят, който е жънал най-бързо, играе около нея и има за партньор най-хубавото момиче. След танците се прави погребална клада. Момичетата, всяко от тях с венец в косите, събличат куклата, разкъсват я на парчета и я слагат на кладата заедно с цветята, с които е била накичена. След това момичето, което първо е свършило да жъне, подпалва кладата и всички се молят Церера да им даде плодородна година. Както отбелязва Манхард, тук старият обичай е останал непокътнат, макар името Церера да намирисва на познанията на селския учител. В Горна Бретания винаги придават на последния сноп човешка форма, но ако чифликчията е женен, правят фигурата двойна и тя се състои от малка сламена кукла, поставена в по-голяма. Наричат я Снопа-майка и я връчват на съпругата на чифликчията, която я развързва и дава в замяна пари за почерпка.