Златната клонка

Дотук преди всичко приех тъждествеността на Деметра и Персефона, божествените майка и дъщеря, олицетворяващи житото в двата му образа — семето за посев от мигалата година и зрелите класове от тази, а това схващане за същностната тъждественост на майка и дъщеря се потвърждава от изображенията им в гръцкото изкуство, които често дотолкова си приличат, че не могат да се различат. Такова близко сходство между художествените типове на Деметра и Персефона се противопоставя решително на разбирането, че двете богини са митически олицетворения на две неща, дотолкова различни и лесно различими едно от друго като земята и растителността, която изниква от нея. Ако гръцките творци са приемали това становище за Деметра и Персефона, те положително щяха да разработят за тях такива типове, които биха разкрили дълбокото различие между двете богини. Но ако Деметра не е олицетворявала земята, то може ли да има някакво разумно съмнение, че също като дъщеря си, тя е олицетворявала зърното, което обикновено наричали на Нейно име от времето на Омир досега? Същностната тъждественост на майка и дъщеря се предполага не само от близкото сходство на техните художествени типове, но и от официалната титла „двете богини“, която редовно им давали в Голямото елевзинско светилище, без да се конкретизират отделните им атрибути и титли, сякаш техните индивидуалности почти се сливали в едно.

Оглеждайки цялостно онова, което знаем, ние сме в правото си да заключим, че в съзнанието на обикновените гърци двете богини били в същност олицетворение на житните растения и че това е зародишът, в който намираме косвено обяснение на пълния разцвет на култа към тях. Но твърдейки подобно нещо, ние съвсем не отричаме, че в дългия ход на религиозната еволюция към това първоначално стебло не са били присадени схващания, които са разцъфнали в по-красиви цветове от тези на ечемика и пшеницата. Преди всичко мисълта за семената, заровени в земята, за да поникнат за нов и по-добър живот, лесно навежда на едно сравнение с човешката съдба и укрепва надеждата, че и за човека гробът може да е само начало на едно по-добро и по-щастливо съществуване в някакъв неизвестен и по-щастлив живот. Това просто и естествено разсъждение ми се струва съвсем достатъчно, за да се обясни връзката на житната богиня в Елевзин с тайнството на смъртта и с надеждата за блажено безсмъртие. Защото, струва ми се, това, че древните са гледали на посвещаването в Елевзинските мистерии като на ключ за вратите на рая, се доказва от забулените намеци на добре осведомени автори; за щастието, което очаква посветените в по-късния живот. Несъмнено за нас е лесно да разкрием липсата на логическо основание, на което да се изграждат такива големи надежди. Но давещият се както е известно се хваща за сламка и няма защо да се чудим, че гърците, изправени също като нас пред смъртта и с голяма любов към живота в сърцата си, не са си дали прекалено много труд да преценят съвсем точно аргументите за и против перспективата за човешкото безсмъртие. Логиката, която е задоволила св. Павел и е утешила неизброими хиляди тъгуващи християни, застанали край смъртното ложе или отворения гроб на обичните им хора, ще е била достатъчно подходяща и за древните езичници, когато с приведени от скръб глави при догарящата вощеница на живота са надничали в мрака на неизвестното. Затова, когато проследяваме неговия произход в някои от най-познатите и вечно вълнуващи човека страни на природата — в тъжната печал и повяхването на есента и свежестта, светлината и зеленината на пролетта, ние не омаловажаваме мита за Деметра и Персефона — един от малкото митове, в който лъчезарният и чист гръцки гений се помрачава от сянката и тайнството на смъртта.