Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
На Ричард вече не му трябваха пари в аванс. Вече си бе набавил здрава каруца и силен екипаж от коне. Плащаше на Айшак да се грижи за тях заедно с конете от транспортната компания, спяха в конюшнята на компанията. Айшак помогна на Ричард да се справи с купчината формалности около начинанието му. Той познаваше господата, които живееха в хубавите къщи. Те не биха могли да си позволят такива къщи, ако разчитаха единствено на заплатите си от Ордена.
— Внимавай с Нийл — предупреди го Ричард.
— Защо, какво има?
— Поради някаква причина той си е втълпил, че имам нужда някой да ми влива акъл. Той наистина мисли, че Орденът е спасителят на човешкия род. И поставя благоденствието на Ордена над благоденствието на човешкия род.
Виктор въздъхна и стана. Завърза на кръста си кожената престилка.
— И на мен не ми харесва особено.
Двамата влязоха в сградата в мига, в който слънцето започваше да осветява мраморния блок вътре. Ричард постави ръка на студения камък, както правеше винаги, когато минаваше оттук. Камъкът му се струваше почти жив. Или поне щеше да се превърне в нещо живо.
— Виктор, веднъж те попитах какво е това. Сега вече можеш ли да ми кажеш?
Ковачът се спря до него и се загледа в огромния колос пред себе си. Посегна и го докосна лекичко, като остави пръстите му да се плъзнат по повърхността, да го погалят.
— Това е моята статуя.
— Каква статуя?
— Тази, която един ден бих искал да извая. Както ти казах, мъжете в моя род по традиция работят с камъка. Откакто се помня, винаги съм искал да правя това. Исках да стана велик скулптор. Да създавам прелестни творения. Вместо това ме пратиха да чиракувам при майстора ковач в кариерата. Семейството ми трябваше да се храни. Баща ми и ковачът бяха приятели. Баща ми помоли ковача да ме вземе на работа … Не искаше да загуби още един син в кариерата. Животът там е труден и опасен.
— Правил ли си и други неща? Имам предвид от дърво или нещо друго.
Виктор, все още без да откъсва поглед от камъка, поклати глава.
— Единственият материал, с който винаги съм искал да работя, е камъкът. Купих този блок със спестяванията си. Вече е мой. Малцина са онези, които биха могли да се похвалят, че притежават част от планината. Толкова чиста и прелестна част като тази.
Ричард го разбираше.
— Е, Виктор, какво ще излезе от това?
Мъжът примигна, сякаш се опитваше да проникне под повърхността на твърдия материал.
— Не знам. Казват, че камъкът сам ти говори и ти подсказва в какво трябва да го превърнеш.
— Ти вярваш ли на тези приказки?
Мъжът се засмя гърлено.
— Ами … не съвсем. Но работата е там, че това парче тук е наистина прелестно. Няма по—подходящ мрамор за статуи от каватурския, а малко са блоковете с толкова чиста и изящна структура като този. Не бих могъл да понеса да бъде превърнат в нещо грозно и отвратително, каквито са повечето скулптури в днешно време. Някога от красота като тази биваше извайвана само друга красота.
— Вече не е така — прошепна мъжът с горчивина в гласа. — Днес човекът се представя като грозно и долно същество, като нещо срамно.
Ричард бе доставял в бъдещия дворец някои от инструментите, направени от Виктор, и бе имал възможност да види по—отблизо как върви работата. Външната каменна стена трябваше да бъде покрита с величествени сцени, предадени в главозамайващи размери. Стените около двореца щяха да са дълги много километри. Изображенията, поръчани за Вечния дом, нямаше да се различават от онези, които Ричард вече бе виждал навсякъде в Стария свят, но нямаше да имат равни на себе си по количество. Целият дворец щеше да се превърне в един епичен символ на Ордена и гледището му за природата на живота и на възмездието в живота след смъртта в отвъдния свят.
Фигурите бяха с крайници като безполезни кокили. Релефните им образи бяха свързани завинаги с камъка, от който бяха изникнали. Позите, в които бяха изобразени, представяха човека като жалко, плоско, грозно създание.
Елементите на омразната анатомия на човека, мускулите му, плътта му се сливаха в безжизнени крайници с уродливи пропорции, сякаш в тези фигури нямаше нищо човешко. Лицата им бяха или безчувствени, ако статуята трябваше да изразява добродетелност, или изпълнени с ужас, агония и страдание, ако трябваше да покаже природата на творците на злото. Добродетелните мъже и жени, сведени под тежестта на труда, винаги изглеждаха някак не на място в този свят, потънали в унес, отритнати.
Най—често не можеше да се различи мъжът от жената; телата им, този непрестанен извор на срам, биваха скрити под огромни одежди като тези, които носеха свещениците на Ордена. Единствено грешните се показваха голи, за да могат всички да видят уродливите им тела.