Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Всичките тези картини разкриваха човека като безпомощен, обречен — поради глупостта и тъпотата си — да изстрада всеки миг от съществуването си.
Повечето от скулпторите, както подозираше Ричард, се страхуваха да не бъдат разпитвани и дори измъчвани и затова се придържаха към становището, че човекът трябва да се показва примирен със злата си природа, като единственият начин да спечели покой е смъртта. Скулптурите би трябвало да убеждават масите, че това е единствената цел, за която си струва да живее човек. Ричард познаваше някои майстори, които наистина вярваха в онова, което сътворяваха ръцете им. И винаги си подбираше внимателно думите в тяхно присъствие.
— О, Ричард, иска ми се да можеше да виждаш само хубави статуи вместо днешните ужасни изроди.
— Виждал съм прелестни произведения на човешкия дух — увери го Ричард.
— Нима? Толкова се радвам. Хората трябва да гледат такива неща, а не като онези и като онези … — Виктор плъзна ръка и посочи различни места пред тях.
— Значи един ден ще създадеш подобна красота?
— Не знам, Ричард — призна си най—сетне ковачът. — Орденът конфискува всичко. Според тях отделният човек сам по себе си е едно нищо, важен е само като част от цялото, като средство за правене на добро за другите. Те отнемат искрата, пораждаща изкуството, кръвта на душата ти и я превръщат в отрова, в смърт. — Виктор се усмихна тъжно. — Засега мога само да се дивя на красивата статуя вътре в самия камък.
— Разбирам те, Виктор — наистина те разбирам. Аз се чувствам по същия начин.
— В такъв случай и двамата можем да се наслаждаваме на красивата статуя вътре в камъка. — Ковачът от лепи ръката си от камъка. Пръстите му се плъзнаха на долу и посочиха основата: — Виждаш ли ето тук? Тази цепнатина. Чак до долу. Затова можах да си позволя този мраморен блок — понеже има дефект. Ако не се пипа внимателно, цялата статуя може да се разцепи. Така и не мога да измисля начин как хем да се възползвам от красотата на конкретния камък, хем да избегна цепнатината.
— Може би някой ден ще го разбереш, ще знаеш как трябва да издълбаеш камъка, да създадеш нещо наистина достойно и благородно.
— Благородно. Нима това не е най—върховната форма на красотата! — Той поклати глава. — Но не, никога няма да имам възможност да създам такава статуя. Не и преди да е избухнал бунтът.
— Бунт ли?
Предпазливият поглед на Виктор обходи хълма, спускащ се току от вратата на къщата му.
— Да, бунтът. Той ще дойде. Орденът не може да издържи — злото не може да издържи, поне не вечно. В моята родина, когато бях млад, красотата не бе непозната. Свободата също. Хората бяха принудени да дадат живота си, свободата си — парченце по парченце — за каузата на равенството за всички. Те не знаеха какво имат и оставиха свободата да им се изплъзне, подмамени от голите обещания за по—добър живот, за свят, където ще се живее без усилия, без борба, без труд. Винаги някой друг щеше да прави това — да произвежда, да работи, да прави живота ни по—лесен. Нашата земя тънеше в изобилие. Имахме всичко. Сега каквото покълне, изгнива, докато чака вечните комитети да решат кому да го дадат, кой да го транспортира и колко ще струва. А през това време хората гладуват. Бунтовниците, онези, които не вярват в каузата на Ордена, биват обвинявани за глада и мизерията, която бавно ни унищожава. И така все повече хора биват арестувани и пращани на смърт. Ние сме страна на смъртта. Орденът непрекъснато парадира със загрижеността си за човешкия род, но всъщност само проправя пътищата на смъртта. На път за насам видях хиляди непогребани тела. За всичко се обвинява Новият свят и младите хора, кипящи от желание да унищожат причината за страданията си, тръгват на война. Но въпреки това мнозина вече прозират истината. Те, а после и децата им — такива като мен — копнеят за свободата да живееш собствения си живот, а не да бъдем роби на Ордена и тяхната смъртоносна власт. В родината ми зрее бунт, тук също. Предстои въстание.
— Въстание ли? Къде? Досега не съм видял никой да протестира.
Виктор се усмихна заговорнически.
— Да не мислиш, че хората, чиито сърца кипят в тръпката на революцията, ще разкрият пред теб истинските си чувства. Орденът с неговия постоянен страх от неподчинение изтръгва признания от хората, които арестува безпричинно. Всеки ден на ешафода загиват невинни хора. Тези, които искат нещата да се променят, не са толкова глупави, че да се превърнат в мишени, преди да му е дошло времето. Един ден, Ричард, бунтът ще избухне.
Ричард поклати глава.
— Не знам, Виктор. За да има бунт, се иска отдаденост, решителност. Не мисля, че у хората съществуват такива чувства.