20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Сетне повдигна с ръка косата си и каза на палача:
— Ще ви пречи ли, господине? В такъв случай може да се привърже с лента. —
Чарлз придружи думите си с поглед, който сякаш искаше да проникне под маската на непознатия. Тоя тъй благороден; тъй спокоен и тъй твърд поглед накара палача
да обърне глава. Но зад дълбокия поглед на краля той срещна огнения поглед на Арамис. Като не получи отговор, кралят повтори въпроса си.
— Достатъчно е да я отстраните от шията — отговори палачът с глух глас.
Кралят раздели косата си с двете ръце, погледна дръвника и каза:
— Тоя дръвник е много нисък. Няма ли друг, по-висок?
— Това е обикновен дръвник — отговори маскирания човек.
— Смятате ли, че ще ми отсечете главата само с един удар? — попита кралят.
— Надявам се — отвърна палачът.
Тия думи „надявам се“ бяха изречени толкова особено, че всички изтръпнаха с изключение на краля.
— Добре — каза кралят. — А сега слушай, палачо. Маскираният човек направи крачка към краля и се облегна на брадвата си.
— Не искам да ме изненадаш — продължи Чарлз. — Ще коленича да се помоля, но ти не удряй още.
— А кога да ударя? — попита маскираният човек.
— Когато сложа шията си на дръвника и кажа с протегната ръка Remember, тогава удряй смело.
Маскираният се поклони леко.
— Настъпи минута да напусна света — каза кралят на хората около себе си. — Господа, оставям ви сред буря и отивам преди вас в тая родина, където няма бури. Сбогом!
Той погледна Арамис, направи му особен знак с главата и продължи:
— Сега се отдалечете, моля ви се, и ме оставете да се помоля тихо. Отдръпни се и ти — каза той на маскирания човек, — само за минута; аз зная, че съм твой; но помни, не удряй, преди да ти дам сигнал.
Чарлз коленичи, прекръсти се, приближи устата си до дъските, сякаш желаеше да целуне площадката, опря се с едната ръка на пода, а с другата на дръвника, и каза на френски:
— Граф дьо Ла Фер, тук ли сте и мога ли да говоря?
Тоя глас се заби в сърцето на Атос като студено желязо.
— Да, ваше величество — отговори той разтреперан.
— Верни приятелю, благородно сърце — заговори кралят, — не можахте да ме спасите, не ми било писано това. Сега, дори и да върша светотатство, ще ти кажа, че говорих на хората, говорих на бога и с тебе говоря последен. За да поддържам една кауза, която смятах за свещена, аз изгубих трона на бащите ми и прахосах наследството на децата ми. Остана ми един милион; в злато; закопах го в подземието на Нюкасълския замък, когато напущах града. Само ти знаеш за съществуването на тия пари; употреби ги, когато намериш за най-добре, в полза на най-големия ми син. А сега, граф дьо Ла Фер, кажете ми сбогом.
— Сбогом, ваше величество, кралю светец и мъченик — промърмори Атос, смръзнал се от ужас.
Настъпи една минута мълчание, през която, както се стори на Атос, кралят стана и промени положението си.
След това със силен и звучен глас, така че го чуха не само на ешафода, но и на площада, кралят каза:
— Remember!
Щом произнесе тая дума, един страшен удар разтърси пода на ешафода; посипа се прах от сукното и заслепи нещастния Атос. После, когато несъзнателно вдигна очи и глава, топла капка падна на челото му. Благородникът отстъпи, разтреперан от ужас, и в същия миг капките се превърнаха в черна струя, която потече по пода.
Атос падна на колене и остана известно време в това положение, сякаш изгуби сили и разум. Скоро той разбра по стихващия говор, че тълпата се разотива; остана още една минута неподвижен, ням и обзет от ужас. След това се обърна и натопи края на кърпичката си в кръвта на краля. Тълпата редееше все повече и повече. Той слезе, скъса сукното, промъкна се между два коня, смеси се с народа, облеклото на който носеше, и пристигна пръв в странноприемницата.
Когато се качи в стаята си, той се погледна в едно оглЕдало и видя на челото си широко червено петно. Пипна го с ръка, разбра, че това е кръвта на краля, и припадна.
IX. ЧОВЕКЪТ С МАСКАТА
Макар че беше само четири часа след обяд, навън цареше пълен мрак; валеше гъст и сух сняг. Арамис се върна също и намери Атос ако не в безсъзнание, поне крайно отпаднал.
При първите думи на приятеля си графът излезе от полулетаргията, в която беше изпаднал.
— И така — започна Арамис, — съдбата ни победи!
— Победи ли! — отговори Атос. — Благороден и нещастен крал!
— Ранен ли сте? — попита Арамис.
— Не, това е неговата кръв. Графът си изтри челото.
— Де бяхте?
— Там, където ме оставихте, под ешафода.
— И всичко ли видяхте?
— Не, но всичко чух. Да ме пази бог от друг такъв час, какъвто преживях! Косата ми не е ли побеляла?