Старицата паднала от страх. А царицата викнала двайсет мамелюци и им наредила:
— Доведете ми момъка, който живее в къщата на тази старица!
Мамелюците повлекли старицата към дома й. Тя била побледняла, разтреперана. Стигнали, тя влязла при Хасан, а той се изправил и я поздравил. Тя не отговорила на поздрава му, а рекла:
— Тръгвай да разговаряш с царицата! Не ти ли казах да се върнеш в страната си, но ти не ме послуша и избра гибел и за себе си, и за мене! Ето, ти я избра — смъртта е близо! Иди и разговаряй с тази жестокосърдечна несправедлива потисница!
— Нека да има мир, всемогъщи Аллах! — помолил се изплашено Хасан. — Най-добро за мен е онова, което ти си ми отредил, пък нека да е и най-злото!
Вкарали го при царицата и изведнъж той видял двамата си синове Насир и Мансур седнали в скута й, а тя си играела с тях и им говорела нещо. Той ги познал, викнал високо и паднал в несвяст. Познали го и децата му, раздвижила се вродената им от Аллаха обич към баща им, те слезли от скута на царицата, спуснали се към него и всевеликият всевечен Аллах ги накарал да викнат:
— Татко!
Заплакала старицата и възкликнала:
— Хвала на Аллаха, който ви събра с баща ви!
Дошъл Хасан на себе си, прегърнал синовете си, заплакал и заредил следните стихове:
Заради вас сърцето ми не е от лед,
макар след тази среща да го чака гибел!
Запазеният образ днес и занапред
е жив, макар и мачкан от жестоки сили!
Откакто си отидохте — останахте си там,
без вас дори и хлябът ми горчив е,
пред бога дадох дума, тя ще остане, знам —
от обич да умра дори и в мъки най-велики!
Газела от гората излиза на простор,
макар и гонена, с очи горещи от сълзите!
Дори кръвта си да пролея съм готов —
тя върху бузите ви детски ще избликне!
Най-близки сте вие — а бяхте далече, далече,
не виждах ви, ала в душата присъствахте вечно!
Сърцето за дарове ценни не скланя да сменя.
ни обич, ни мъки, ни нощи безсънни и бдения,
макар че е пълно не с радост, а с мъки и огън…
Бях млад и не мислех, че идва разлъка жестока!
А минаха месеци… Как са изтекли? Кога ли?
Аз твърдо през времето стъпвам през болки корави!
А лъхне ли вятър от вас, той така ме задавя —
от обич към вас и живота си млад ви дарявам…
Царицата се убедила, че децата са синове на Хасан, че сестра й наистина му е жена. Разгневила се тя още повече и го изгонила. Хасан излязъл от двореца, заколебал се — не знаел откъде е дошъл, къде се намира и накъде да тръгне. Земните простори и широти му се сторили тесни, нямал на кого дума да каже, от кого дума да чуе, нямало кой да го утеши, да му даде съвет, нямало от кого помощ да потърси, не можел да отпътува за където и да е, не можел сам да пресече Земята на джиновете, Земята на зверовете и Земята на птиците. Отчаял се, заплакал, представил си какво ще стане между двете сестри, когато жена му дойде при проклетата царица, и заредил следните стихове:
Очите пак плачат… Любими отново изгубих…
До дъно таз чаша отровна изпих… И се лутам —
който губи любими, изгубва си сякаш живота…
Килими от мъки постлахте пред мене… Аз ходя
по тях… Кой накрая с добро ще ги сгъне? Оставен
самичък, будувах в съня ви — и мислехте гордо,
че аз утешение ще си намеря в забрава…
Но сърцето ми болно отново към среща стреми се,
а вие държите лекарство за болка жестока!
О, вижте — дори във упорството как се стъписах,
как хвърлен бях сам от неравни и равни във пропаст!
Скрих всичко, не казах за страстите силни, дълбоки,
стаени в сърцето — докрая го те изгориха!
Държах на обета, мълчах упорито и кротко,
накрая повярвах — ето че те ми простиха!
Дали ще дочакам след мъките новата среща?
Сърцето, душата, за нея безкрайно бленуват,
разлъка да свърши очаквам с надежда гореща,
дано вест за вас нежна и добра, и щастлива да чуя!
