Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Устната хармоника може винаги да ти е подръка. Измъкнеш я от задния джоб, почукаш я върху дланта си, за да я изтърсиш от праха, боклука, прашинките тютюн — и готово. Хармониката може всичко: и тъничък звук да издаде, и акорди, и мелодия с акомпанимент да извлечеш от нея. Изтръгваш звуците с леко свити пръсти, извличаш звуци, които стенат и плачат като тези на гайдата или плътни и тежки като на орган, или резки и тъжни като на тръстиковите свирки, с които свирят планинските овчари. Посвириш и пак я пъхнеш в джоба. Тя е винаги с теб, винаги в джоба ти. А като свириш, ти се учиш на нови начини, на нови средства да изтръгваш звука с пръсти, да го откъсваш с устни — и всичко сам, без да ти показва някой. Опитваш, където ти падне — някой път под сянката, в жаркото пладне, друг път до палатката, след вечеря, когато жените мият съдините. Кракът леко отмерва такта, веждите ту се издигат нагоре, ту се спускат надолу — заедно с мелодията. А ако изгубиш хармониката си или пък я счупиш — не е страшно. За двадесет и пет цента ще си купиш нова.
Китарата е по-скъпа. И трябва да се учи дълго. Пръстите на лявата ръка трябва да имат мазоли. Палецът на дясната — твърд мазол. Опъвай пръстите на лявата ръка, опъвай ги като паякови крака, за да достигнат кокалените копчета върху грифа.
Тази китара е на баща ми. Бях още нищо и никакъв момчурляк, когато ми показа „до“. После се научих, почнах да свиря не по-лошо от него, и той престана да се занимава с мене. Понякога ще седне на прага, ще се заслуша, ще заотмерва такта с крак. Опиташ някое тремоло, а той смръщи вежди; като се оправи работата, той облегне глава на рамката на вратата и кимне: „Свири, ще каже, свири, залягай!“ Хубава китара е. Виж каква е изтъркана. А колко песни са изсвирени на нея — цял милион, затова толкова се е изтъркала. Някой ден ще се пропука като черупка на яйце. Но не бива по никой начин да се поправя или да се бърника — ще изгуби тона си. Вечер подрънквам на нея, а ей в онази палатка един има устна хармоника. Като свирим заедно, излиза много хубаво.
Цигулката е нещо рядко, трудна за учене. Няма прагчета, няма и кой да те учи на нея.
Слушай ей онзи старец и се опитай да го направиш като него. Не показва как се свирят двойни ноти. Казва, че било тайна. Но аз забелязах как прави това. Ето как.
Цигулката е писклива като вятър, бърза, нервна, писклива.
Моята цигулка не е бог знае каква. Платих за нея два долара. А един човек казва, че имало цигулки, които били направени преди четиристотин години, със сочен като уиски звук. Казва, че такива стрували по петдесет-шейсет хиляди долара. Дали не лъже? Кой го знае! Моята цигулка не е дип като онези — скрибуца. Какво да ви изсвиря, някакъв танц ли? Ей сега ще натъркам лъка с колофон. Че тогава като записка! На цяла миля ще се чува.
Вечер ще чуеш и трите инструмента — хармониката, цигулката и китарата. Изпълнителите свирят бърз танц, потропват в такт с крака; дебелите бръмчащи струни на китарата пулсират като сърце, хармониката взема пискливи акорди, цигулката стене и плаче. Хората идват по-близо. Нещо ги притегля насам. И ето те заиграват „Пияните кокошки“, краката тъпчат в земята, слаб младеж прави три бързи крачки, ръцете му свободно висят до тялото. Наобикалят го от всички страни, танцът започва — глухо шляпане на подметките по твърдата земя — не жали токовете, тропай! Прегръщат се двама по двама през кръста, въртят се.
Косите падат на челото, дъхът е морен. Сега навеждане на една страна.
Погледни онзи тексасец — дългокракия, който на всяка стъпка четири пъти потропва. Не съм виждал друг път такова нещо! Гледай как върти индианката, а тя се зачервила, кърши ли, кърши крака! И как се е запъхтяла! Гърдите й час по час се повдигат. Мислиш, че се е уморила ли? Мислиш, че не й стига дъхът? Нищо подобно. Косата на тексасеца е паднала на очите, устата му е полуотворена — здравата се е задъхал, но продължава да потропва по четири пъти на всяка стъпка и не изостава никак от своята индианка.
Цигулката пищи, китарата бръмчи. Хармонистът е целият червен от надуване. Тексасецът и индианката дишат тежко като запъхтени кучета, но не спират да танцуват. Старците стоят, пляскат с ръце. Едва забележимо се усмихват, потропват в такт с крака.