Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Чуваш ли, Розашарн? Тя е болна. Луда. — Роуз от Шарън не вдигна глава. Майката рече: — Предупреждавам ви, мистър. Ако тя дойде още веднъж, нищо не мога да ви обещая. Ще я бия.
Управителят се усмихна, изкривил устни.
— Разбирам ви — каза той. — Но все пак се помъчете да се въздържите. Не ви моля за нищо повече. — Той бавно закрачи към палатката, където отнесоха мисис Сандри.
Майката се пъхна под навеса и седна до Роуз от Шарън.
— Слушай — рече тя. Роуз от Шарън не се помръдна. Майката внимателно отметна одеялото от главата й. — Тя е луда. Не й вярвай.
Роуз от Шарън зашепна ужасена:
— Като каза за ада… веднага усетих, че ме горят пламъци отвътре.
— Не може да бъде — възрази майката.
— Уморена съм — прошепна Роуз от Шарън. Толкова неща се случиха напоследък, как няма да се уморя? Искам да спя, да спя.
— Спи тогава. Тук е хубаво място за спане. Спи.
— А ако тя дойде пак?
— Няма да дойде — каза майката. — Ще седна край палатката и няма да я пусна да припари тук, ако се покаже отнякъде. Спи, трябва да си починеш, нали скоро ще отидеш да работиш в детските ясли.
Майката с мъка стана и излезе вън. Тя седна на сандъка, опря лакти на колене и облегна брадичка на извитите като чаша длани. Тя гледаше хората, които ходеха из лагера, чуваше виковете на децата, чуваше ударите на чука по една желязна шина, но очите й се взираха нейде далеч.
Приближил се до палатката, бащата я свари в тази поза и клекна до нея. Майката бавно обърна към него очи.
— Намерихте ли работа? — попита тя.
— Не — сконфузено отвърна бащата. Търсихме навсякъде.
— А къде са Ал и Джон, къде е камионът?
— Ал намисли да поправя нещо. Взе назаем инструменти от един човек. Казаха да поправи колата там, на самото място, където бяхме спрели.
Майката тъжно изрече:
— Тук е хубаво. Тук можем да си поживеем щастливо, макар и за кратко.
— Ако намерим работа.
— Да. Ако намерите работа.
Той почувствува тъга в тези думи и се вгледа в лицето й:
— Какво си така оклюмала? Сама казваш, че тук е хубаво. Защо тогава си оклюмала?
Тя го погледна и бавно затвори очи:
— Чудно нещо наистина. Нали? Толкова време бяхме на път, влачихме се от място на място и аз нито веднъж не се умислих. Тукашните хора добре ме приеха, много добре. А какво върша сега? Спомням си най-тъжните неща: оная вечер, когато умря дядото и ние го погребахме. Тогава само пътят ми беше в главата — цял ден се друсаш в камиона, пътуваш все напред и напред… Някак си не чувствувах всичко тогава. А сега е по-лошо, по-тежко. Бабата… Ной си отиде. Зетят тръгна надолу по реката… Седя и всичко си представям… Бабата умря като беднячка и я погребаха като беднячка. Тежко ми е. Страшно тежко. Ной си отиде надолу по реката. Не знаеше какво го чака. Нищо не знаеше. И ние не знаем. И няма и да знаем жив ли е, мъртъв ли е. Никога няма да научим. Кони пък тихичко се измъкна. Преди нямах време да мисля за това, а сега мислите сами напират в главата ми. А нали трябва да се радвам, че попаднахме на хубаво място! — Бащата гледаше бавно движещите се устни на майката. Тя говореше, затворила очи: — Помня какви бяха планините край оная река, където Ной си отиде. Остри като нащърбени зъби. Помня каква беше тревата там, където погребахме дядото. Помня дръвника на нашето място — с полепени по него пера, целият накълцан, почернял от кокошата кръв.
Бащата поде нейния тон:
— А аз днес видях диви патици. Летяха високо… на юг. Тъй хубаво беше да ги гледаш! После видях черни дроздове — седят си на една ограда. Видях и гълъби. — Майката отвори очи и го погледна. Той продължи: — И една малка вихрушка видях, сякаш човек тича из полето. А патиците летяха в клин, бързаха на юг.
Майката се усмихна.
— А помниш ли? Помниш ли как у дома, като видехме патици, казвахме: „Зимата ще дойде рано.“ А зимата идваше, когато й дойдеше времето. Но ние едно си знаехме: „Зимата ще дойде рано.“ Защо, сама не знам.
— А аз видях черни дроздове на една ограда — каза бащата. — Седят си един до друг. И гълъби. Тъй спокойно като гълъба нито една друга птица не стои… Да, на една ограда… един до друг, един до друг. А вихрушката се издигна високо — и като човек затанцува из полето. Винаги съм обичал да гледам вихрушките, тая беше висока цял човешки бой.
— По-добре да не си спомняме за в къщи — рече майката. — Сега това не е вече наш дом. По-добре да забравим дома си. По-добре да забравим и Ной.