Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Двадесет и трета глава

Преселниците, които се скитаха от лагер на лагер с една-едничка мисъл — да намерят работа, да оцелеят, да запазят живота си, — в същото време не забравяха и удоволствията и ги намираха, измисляха ги сами, като жадно се стремяха към всичко, което можеше да донесе радост. Понякога се поразвличаха и с разговори, а шегите правеха живота им по-приятен. И стана така, че в крайпътните лагери, край бреговете на потоците, под смокините винаги се намираше по някой разказвач и хората се събираха до гаснещите огньове да послушат тези, които бяха надарени със способността да разказват увлекателно. Те слушаха и мълчаливото им внимание придаваше на тези разкази тържественост.

Аз воювах против Джеронимо58…

Хората слушаха и в спокойните им очи се отразяваше светлината на гаснещия огън.

Индианците са хитри същества, бързи и ловки като змии, и могат така тихо да се доближат до теб, че няма да ги усетиш. Пълзят по сухите листа, а листата дори не шумолят под тях. Опитайте се да направите и вие така, и няма да успеете.

Хората слушаха и си спомняха как шумолят под краката сухите листа.

Настъпи есен, цялото небе се покри с облаци. Нима може да се воюва в такова време? Ала чували ли сте да се върши в армията някога нещо както трябва! Всички шансове за успех са налице, но ползата от това е малка. Трябваше да се разправим с някакви си стотина индианци, а пратиха за тази работа не по-малко от три полка.

Хората слушаха и лицата им бяха спокойни, замислени. Разказвачите умееха да привличат вниманието — ритъмът на речта им беше тържествен, думите — тържествени, защото това изискваше самият разказ, и слушателите възприемаха с пълна сила тази тържественост.

Един смел индианец застана в цял ръст на една скала срещу слънцето. Знаеше, че отвсякъде може да го видят. Разперил ръце и стои. Гол, както майка го е родила, а слънцето бие право в него. Може да се бе побъркал. Не знам. Стои на скалата, разперил ръце встрани като разпятие. От нас до него имаше към четиристотин ярда. А войниците… е, прицелиха се, лежат, слюнчат пръст — проверяват дали има вятър; и никому не се иска да стреля. Може не току-тъй да стоеше така индианецът. Той знаеше, че няма да стреляме. Лежим — пушките готови за стрелба, но не вдигаме прикладите на рамо. Гледаме индианеца. На главата му лента, само едно перо. Виждахме това добре. А той бе гол-голеничък. Дълго лежахме така, а той не се и помръдва. Накрая капитанът се разбесня, почна да вика: „Стреляйте, негодници такива, стреляйте!“ А ние си лежим. „Ще броя до пет. Който не стреля, да му мисли после!“ Е, нямаше какво… вдигнахме пушките насила, бавно — и всеки чака друг някой да гръмне. Никога не ми е било тъй жално. Прицелих се в корема му — индианец само с такъв изстрел можеш да повалиш… Той рухна като подкосен и се търколи долу. Приближихме го. Гледаме, не бил толкова едър… а на скалата изглеждаше великан. Здраво място не бе останало по него — бе станал на каша. Виждали ли сте някога мъжки фазан? Горд, красив, перата му сякаш рисувани, очите му просто като изписани. И бум — изстрел! Вдигнеш го от земята… целият в кръв, с клюмнала глава… И изпитваш съжаление, че си погубил нещо, което е по-добро от теб; ядеш фазана, а не ти е драго, защото си погубил нещо в самия себе си, което никога не можеш да си възвърнеш.