Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Слушателите кимаха, а ако пламъкът на огъня блеснеше по-ярко, той озаряваше очите им — замислени, съсредоточени.
Срещу слънцето, а ръцете разперени. Изглеждаше грамаден — като бог.
А понякога някой отделяше от парите си, определени за храна, двайсет цента и отиваше на кино в Мерисвил или в Тюларе, в Сиърийс или Маунтън Вю. И се връщаше в крайпътния лагер, пълен с впечатления. И разказваше какво е видял:
Един младеж беше богат, а се преструваше на беден; една девойка бе също богата, а и тя като него се преструваше на бедна. Двамата се срещнаха в един павилион за закуска.
Защо?
Отде да знам — тъй стана.
Не, защо се преструваха на бедни?
Е, омръзнало им богатството, затова.
Глупости!
Искаш ли да слушаш, или не?
Добре, добре, продължавай. Разбира се, че искам. Само че, ако имам много пари, ако имам много пари, толкова свински пържоли ще натрупам край себе си на камара, че като почна да ги ям, ще ям, докато се пръсна. Продължавай нататък.
Та, казах, те се мислеха едни други за бедни. А после ги арестуваха и пратиха в затвора, и никой от тях не искаше да излезе оттам, защото се страхуваше другият да не разбере, че е богат. Надзирателят също ги мислеше за бедни и се държеше лошо с тях. Ала като разбра всичко, направи такава мутра! Насмалко да му прилошее.
А защо ги пратиха в затвора?
Прибраха ги от някакъв митинг. Те нямаха никаква вина — случайно бяха там. А да се оженят за пари, нито той, нито тя искаха, в това беше цялата работа.
Виж ги ти кучите синове, още отначало почнали да се лъжат!
Не, на филма те вършеха това с добра цел. И се държаха с всички любезно.
А аз пък гледах веднъж такъв филм — сякаш беше от край до край за самия мен. Сякаш беше за моя живот, но някак си по-пълен, по-силен.
Стигат ми тези грижи, дето ги имам, та да гледам и хорските. Иска ми се нещо по-друго.
Да… Само че тогава не ти се ще да повярваш това, което ти показват.
И филмът свърши така: те се ожениха и научиха всичко един за друг, и онези, които се държаха лошо с тях, също научиха всичко. Един човек преди просто не искаше да ги гледа, а после младежът, който се преструваше на беден, като отиде при него с цилиндър на главата, онзи насмалко не припадна. После дадоха и един преглед, маршируваха немски войници и вдигаха крак високо, високо — ех, че смях падна!
А виж, да има човек малко парици, винаги може да си пийне. Става ти леко и топло. Изчезва и чувството на самота, защото сега можеш лесно да изпълниш въображението си с другари, лесно можеш да откриеш враговете си и да се разправиш с тях. Пийналият седеше край канавката и му се струваше, че земята е станала някак мека. Неуспехите не го мъчеха, бъдещето с нищо не го заплашваше. И гладът не бродеше край него, и целият свят му изглеждаше нежен, достъпен, и сякаш нищо не пречеше човек да осъществи стремежите си. Звездите бяха съвсем близо, а небето — приветливо. Смъртта ставаше приятел, а сънят — неин брат. Оживяваха спомените от миналото: едно момиче със стройни крака, което танцуваше някога там, в къщи… отдавна-отдавна… Конят…
Конят и седлото. Кожата на седлото щампосана. Кога беше това? Трябва да намеря някое момиче, да поприказвам с него. Хубавичко да си поприказваме. Пък може и да поспим заедно. А тук е топло. Звездите са съвсем близо, близо една до друга са и скръбта и радостта, тъй че не може да ги разграничиш. Не е зле да бъдеш пиян цял живот. Кой казва, че е лошо това? Проповедниците ли? Та и те си имат свое опиянение. Или слабите, безплодни жени — откъде те, нещастните, ще знаят? Или пък привържениците на постепенните реформи — та те никога не задълбочават много в живота, отде ще знаят? Не… звездите сега са близки, скъпи на сърцето и аз се чувствувам братски свързан с цялата вселена. И всичко в нея е свято — всичко, дори аз.