Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Боя се, че не познавате полковник Трапинг — каза Елоиз.
— Не, не сме разговаряли.
— По-скоро е разбирал точно какво означава картата и е отишъл при човек с джобове по-дълбоки дори от тези на шурея му.
— А ние не сме виждали лорд Вандаариф — може би в момента тъче отмъщението си към графа? Но дали знае изобщо? Ако Трапинг му е обещал информация, но е бил убит, преди да успее да я разкрие?
— Бленхайм не беше виждал лорд Робърт — посочи Елоиз.
— А плановете на графа за Лидия продължават да действат — добави госпожица Темпъл. — Видях я да пие неговите отрови. Ако Трапинг е бил убит, за да оставят баща й да тъне в невежество…
— Тогава е бил убит от графа! — каза Елоиз.
Госпожица Темпъл се намръщи.
— И въпреки това съм сигурна, че графът беше любопитен относно съдбата на полковника, като всички останали.
— Лорд Робърт трябва да е бил предупреден най-малкото от гибелта на агента си — разсъждаваше Елоиз. — Нищо чудно, че се крие. Може би точно той държи този изчезнал художник и иска някаква размяна? Може би в момента той крои свой заговор срещу всички тях!
— Като стана дума за това — каза госпожица Темпъл и погледна към тежките обувки на господин Бленхайм, които се подаваха иззад една червена кожена отоманка, — какво ще правим с вещите на господин Бленхайм? С това?
Вдигна ключа от синьо стъкло към светлината и се загледа как блести.
— Това е същото стъкло като книгата — отбеляза Елоиз.
— Какво отваря според вас?
— Сигурно нещо много чупливо… друго нещо, направено от стъкло?
— И аз така си помислих — усмихна се госпожица Темпъл. — Което ме води до друго — че на господин Бленхайм изобщо не му е било работа да носи този ключ. Можете ли да си представите как Кликата би поверила нещо подобно — сигурно е безценно — на човек, който не е точно един от тях? Той е управителят на имението и може да е част от заговорите им като драгуните или мекленбургските посмешища. Кой би му се доверил?
— Само един човек — каза Елоиз.
Госпожица Темпъл кимна и каза:
— Да. Лорд Робърт Вандаариф.
— Хрумна ми нещо — заяви госпожица Темпъл, скокна и като внимаваше да не настъпи тъмното петно на килима, отиде до бюфета с бутилките. Откри една добре отлежала неотворена бутилка и остър нож, с който сряза восъчния печат и трошащия се корк под него, колкото да може да се сипва — не я беше грижа за парченцата от тапата, тъй като не харесваше такива напитки. Взе един празен декантер и започна да прелива тъмночервения портвайн. Когато видя първите късчета мътна утайка, остави декантера, взе една чаша и изля останалото от бутилката заедно с утайката. После взе друга чаша и като използва ножа, за да попречи на утайката да се излее, прецеди останалото вино в нея, докато в първата не останаха само ръждивочервените размекнати остатъци. С усмивка вдигна очи към Елоиз, която я гледаше неразбиращо.
— Не можем да продължим разследването си затворени в тази стая, не можем да се присъединим към доктора и не можем да избягаме, не можем и да търсим възмездие — защото дори въоръжени с ками за жертвоприношения ще бъдем заловени или убити, когато се опитаме да избягаме.
Елоиз кимна, а госпожица Темпъл се усмихна на собственото си коварство.
— Освен ако не сме хитри в маскировката си. Пожарът в медицинския театър създаде голяма суматоха и, склонна съм да се обзаложа, никой не разбра ясно какво става — твърде много дим, твърде много изстрели и викове, твърде малко светлина. Искам да кажа, че — тя разклати утайката в чашата — никой не знае дали сме се подложили на Процеса, или не.
Вървяха по коридора боси, без да бързат, като се стараеха да изглеждат спокойни и да наблюдават внимателно нарастващия смут наоколо. Госпожица Темпъл държеше извитата кама в ръка. Елоиз държеше бутилката оранжева течност и бе пъхнала табакерата, синята стъклена карта и стъкления ключ в ризата си, тъй като на нея разумно имаше джобове. Бяха свалили маските на шиите си, за да оставят всичко да изсъхне по-добре, защото около очите им и върху носовете им, в толкова точна имитация на извитите белези на Процеса, колкото успяха да постигнат, внимателно бе нанесена, размазана и отново зацапана ръждивочервената утайка от портвайна. Госпожица Темпъл остана доволна, когато се огледа в огледалото на бюфета, и само се надяваше, че никой няма да се приближи толкова, че да надуши виното.