Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Елоиз не гледаше към нея. Седеше прегърбена, очите й бяха замъглени, държеше с две ръце синята карта пред лицето си. Госпожица Темпъл се изправи със стъкления ключ в ръка, питаше се колко време й е отнело претърсването… и колко пъти спътницата й беше пропътувала усещанията на госпожа Марчмур на дивана. От полуотворените устни на Елоиз се изтръгна въздишка и на госпожица Темпъл започна да й става неудобно. Колкото повече мислеше за това какво бе изпитала чрез синьото стъкло — глада, знанието, сладостното потапяне и, разбира се, грубо изкривената представа за личността й, — толкова по-малко знаеше как трябва да се чувства. Нападенията срещу нея (които като че ли се случваха всеки път, когато се качеше в някоя карета) — с тях се беше справила. Те я изпълваха с ярост. Но тези умствени набези бяха преобразили понятията й за благоприличие, за желание и за самото преживяване и бяха преобърнали из основи обичайната сигурност на ума й.
Елоиз бе вдовица, която в брака си трябва да бе намерила баланса с физическите въпроси, но вместо разум и перспектива госпожица Темпъл с тревога видя как по горната устна на жената избиват ситни капчици пот и усети някаква неспирна тръпка между бедрата си от това, че наблюдава чужди непосредствени желания (нещо, с което не се бе сблъсквала, ако не се брояха целувките й с Роже и опитите му да опипа тялото й, които сега — със силата на волята си — тя отказваше да брои). Тъй като бе едновременно любопитна и горда, госпожица Темпъл не можеше да не се пита дали и тя бе изглеждала така.
Бузите на вдовицата порозовяха, тя хапеше долната си устна, пръстите й бяха побелели от стискането на стъклената карта, дъхът й излизаше на пресекулки, копринената роба се плъзгаше, когато тя помръдваше, нежна и достатъчно тънка, за да се провиждат набъбналите зърна на гърдите й, едва доловимото поклащане на ханша й, единият й дълъг крак бе протегнат на килима и пръстите му се свиваха, водени от някаква скрита сила. И над всичко доминираше фактът, че Елоиз не бе свалила маската си с пера, което госпожица Темпъл намираше за смущаващо привлекателна и донякъде й се струваше, че не гледа Елоиз, а просто някаква тайнствена жена, както бе станало и със самата нея, докато се бе оглеждала в холандското огледало на графинята. Продължи да гледа как Елоиз повтаря цикъла на картата и вече можеше да определи — по същото леко ахване — мига, в който госпожа Марчмур придърпваше тялото на принца в своето, увиваше крака около хълбоците му и го притискаше силно… и се чудеше как тя бе успяла да откъсне вниманието си от картата без затруднения — или поне без затруднения извън собственото й смущение, а Елоиз изглеждаше напълно запленена от магията й. Какво й бе казала за книгата — за хора, които умирали, за собствения си припадък? С решителност, която — както може би прекалено често през живота й — намаляваше очарованието й, госпожица Темпъл се пресегна и дръпна картата от ръцете на Елоиз.
Тя вдигна очи, не знаеше какво е станало и къде е.
— Добре ли сте? — попита госпожица Темпъл. — Бяхте се изгубили в картата. — Вдигна я така, че Елоиз да я види. Вдовицата облиза устни и примига.
— О, небеса… извинявам се…
— Много сте се изчервили — отбеляза госпожица Темпъл.
— Сигурно — смотолеви Елоиз. — Не бях подготвена…
— Това е същото като с книгата — също толкова увлекателно, макар и не така дълбоко, защото когато стъклото е по-малко, и събитията са по-малко. Вие казахте, че книгата не ви е понесла.
— Да, не ми понесе.
— Тази карта май ви понесе твърде добре.
— Може би… и все пак мисля, че открих нещо полезно…
— Изчервявам се, само при мисълта какво може да е.
Елоиз се намръщи, защото въпреки слабостта си не беше склонна да понася толкова леко подигравките на по-млада жена, но госпожица Темпъл се усмихна свенливо и я потупа по коляното.
— Бяхте много хубава — каза й, а после се усмихна дяволито. — Смятате ли, че доктор Свенсон би ви сметнал за още по-хубава?
— Не знам какво искате да кажете — отвърна Елоиз и отново се изчерви.
— И той едва ли знае — отвърна госпожица Темпъл. — Но какво открихте?
Елоиз си пое дъх.
— Вратата заключена ли е?
— Да.
— Значи по-добре да седнете, защото трябва да помислим.