Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Та това е целият ми живот! — протестираше Филип.
Всеки ден Бека посочваше още някой предмет, картина, фотьойл, рисунка, акварел, бронзов часовник с махало, гравиран със сложни плетеници, и всеки ден със спокоен тон му казваше:
— Това, което смятате, че е вашият живот, всъщност ви задушава. За начало, започнете лека-полека да се освобождавате от купищата мебели, картини, художествени предмети, които трупате, без дори да им обръщате внимание… у вас има прекалено много пари, Филип, не е хубаво това!
— Действително ли мислите така? — питаше той с тон, в който прозираха упорство и съпротива.
— Много добре го знаете, че го мисля. Отдавна, при това. Слушам ви да говорите, но чувам най-вече това, което премълчавате, а това, което не казвате на глас, е далече по-важно от думите, които произнасяте.
Този ден се бяха върнали в кухнята. Тя поля с гъстия сос бешамел сварения карфиол. Бяха опекли парче телешко с лукчета, отвориха бутилка леко вино.
Ани, Доти и Александър им изръкопляскаха, възхитени. Оценяваха ястията, попивайки устни със салфетките си, досущ като гастрогурута.
Той не чуваше. Мислеше за казаното от Бека.
И един хубав майски ден…
Влезе в кухнята, където Бека белеше глави от копър, за да ги опече на жар, застана зад гърба й, точно пред прозореца над мивката. Тя не се обърна, заета да разполовява главите копър.
— Спомняте ли си какво ми казахте за четирите ми салонни лампи?
— Спомням си.
— Продължавате ли да мислите така?
— Само с едната от тях могат да се наобядват десетки гладни хора. С останалите три ще можете да си светите също така добре!
— Ваша е. Давам ви я. Постъпете с нея, както желаете.
Развеселена, тя снизходително отвърна:
— Отлично знаете, че така не се прави. Няма да застана на ъгъла на улицата с лампа в ръка и да я разпарчетосам на храна и завивки!
— В такъв случай, предложете нещо и да го направим двамата заедно. Аз ще ви дам лампите и картините. Не всички, но достатъчно, за да успеете да направите нещо.
— Сериозно ли говорите?
— Напълно. Да не си мислите, че не скучая в този прекрасен апартамент? Да не си мислите, че не виждам мизерията навън? Толкова лош ли съм според вас?
— О, не… Изобщо! Нямаше да остана да живея у вас, ако бяхте някой мръсник.
— Тогава предложете нещо.
— Все още не ми се е избистрило в главата. Казах го ей така, без да мисля.
— Помислете тогава.
Тя вдигна очи към небето, избърса ръце в кърпата, метната на дръжката на фурната, и въздъхна.
— Какво точно искате, Филип? Обърквате ме, не знам какво да мисля.
— Искам мир. Искам да живея в мир със себе си, да знам, че съм полезен, да мога да ощастливя един-двама души и да изпитам удовлетворението от мисълта, че водя почтен живот. Вие можете да ми помогнете, Бека.
Тя го слушаше, сериозна, съсредоточена. Сините й очи бяха потъмнели, бяха станали почти черни, гледаха го втренчено.
— Ще сторите това? Ще се откажете от всички тези джунджурии?
— Мисля, че съм узрял… Ще ви помоля само да не ме пришпорвате.
Един ден Жозефин случайно попадна на г-н Боасон.
Той чакаше на опашка в аптеката, свел очи над белезникавите си безкръвни бузи. Тя се нареди зад него. Дю Геклен търпеливо охраняваше пазарската количка навън на тротоара. Заради теб вися на опашка, за болното ти ухо, затова мирно и никакво скимтене!
Стоеше на опашката с рецептата от ветеринаря в ръка, когато погледът й бе привлечен от тила на мъжа пред нея. Жо имаше навика да оглежда подробно мъжките вратове. Твърдеше, че по тях може да разгадае душата на собственика. Този пред нея я смути. Беше врат на победен човек. Съвсем късо подстригана коса, обрана нависоко, сякаш орязана със скалпел, зачервена кожа, на места болезнено раздразнена, прозрачни, фино очертани уши, приведена напред глава. Мъжът се закашля с продрана кашлица, която извираше дълбоко от гърдите; сложи ръка на устата си, обърна се настрана и тя разпозна г-н Боасон. Устата със стиснати устни, която никога не се усмихваше. За миг реши да го докосне по рамото и да му каже, познаваме се, може да не знаете, но ние се познаваме. От доста време живея с вас, чета за тревогите и вълненията ви… но се сдържа. Все пак беше странно да стои толкова близо до мъжа, чието сърце биеше под всяка дума от черното тефтерче. Толкова често й идеше да го посъветва, да го утеши.