Острието на Тишал

— Знаеш ли какво? — продължава той. — Много мъже са корави на светло.

Той разтваря широко вратата. Въздухът, който се надига от Шахтата, е влажен и тежък, и толкова плътен, сякаш в устата ми се е наврял езикът на умряла преди седмица крава. Долу има не само мърша и застоял въздух; към тях се добавя и дъхът на хора, които са толкова полудели, че ядат собствените си лайна, докато зъбите им не изгният.

Прикованите към стените от двете страни на прохода затворници се извиват и крият лицата си от слабата светлина, която прониква от Ямата; някъде долу, в тъмното гърло на Шахтата, неколцина все още имат достатъчно сила, за да викат. Стените са покрити с конденз от дишането им; самите капки влага са посивели от мръсотията в изпаренията. Изсеченият на стъпала под се спуска надолу в безкрайния мрак и е мокър и хлъзгав от човешките фекалии.

Помня последния път, когато се бях озовал тук. Помня хората, които седяха до стените, докато двамата с Талан се спускахме по хлъзгавите стълби към клоаката, а аз носех Ламорак на гърба си. Повечето от тях дори нямаха сили да молят. Бяха принизени до положението не на животни, а на предмети: просто купчини от разбити нерви и гноящи рани, чиято единствена останала функция бе да преживеят бавното хлъзгане към смъртта.

Едва успявах да мина спокойно покрай тях — а тогава бях по-млад и много по-корав.

А сега вече не мога да вървя.

Добре, че не се налага да стигам до долу със собствени сили. Не съм сигурен, че бих успял.

Докато ме влачат навътре, мога да мисля единствено за гноясалите рани от изгаряния по краката ми и на какво ще заприличат те след неколкодневно въргаляне в нечистотиите на другите — но когато минаваме през вратата, виждам до резето тъмна цепнатина, широка около два пръста.

И си спомням:

Метателният нож от канията между лопатките на гърба ми ще свърши идеална работа. Измъквам го и го набивам в процепа под вратата, като го удрям с дръжката на бойния кинжал. Така навремето залоствахме вратите на апартаментите, в които живеехме — само че използвахме монета. Тя не можеше да спре полицаите, които идваха да ни търсят, но ги забавяше достатъчно и същевременно ни предупреждаваше — чувахме как се опитват да отворят вратата.

Протягам ръка над рамото на пазача и докосвам процепа, докато ме пренасят покрай него. Седемте години просмукване на влажните гнили изпарения на Шахтата го бяха потъмнили до същото зеленикавочерно като останалата част от дървото, но белегът, който бе оставил Каин, все още беше там.

Белегът, който бях оставил аз.

Офицерът се мръщи.

— Какво се хилиш, задник?

Обръщам се към него, като продължавам да се хиля.

— Майната ти.

Той ме шибва здраво през рамо; разцепва ми устната, разклаща два зъба и изпълва черната бездна пред погледа ми със звезди. Продължавам да се усмихвам. Боли ме, но какво от това?

Винаги ме е боляло.

— Когато се върна — произнасям завалено с изтръпналите си от удара устни, — ще те науча на първото правило.

Той сумти.