Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Когато се върнеш, друг път. Няма да се върнеш. Ще си умреш тук, долу.
— Добре. — Извъртам главата си назад, за да уловя погледа на Делиан долу в Ямата. Спомням си как преди двайсет и пет години двамата седяхме един срещу друг на масата в кафенето. Спомням си думите му: „Забрави за това дали е възможно. Кажи искаш ли го?“ А след това като маймунска лапа взе отговора ми и ми даде повече, отколкото исках.
Кимнах му: най-старият ми приятел. И независимо дали ми харесва, или не, най-добрият приятел, който съм имал.
— Добре — повтарям аз. — Ако се върна.
Шестнайсет
Богинята по съвместителство си мислеше, че е мъртва. И беше права.
Убийствено права.
Но това бе времето на неспокойните мъртви, когато духове и трупове бродеха по земята заедно и разделени. Сред боговете смъртта и прераждането са естествен цикъл на битието. Когато човекът, който някога бе бог, призова духа ѝ, той бе сигурен, че тя ще отговори.
Убийствено сигурен.
Той владееше мощта на легиони: зад гърба му стояха хилядите, които беше завладял, милиардите последователи на бога на праха и пепелта и силата на самата богиня.
Срещу тях се изправи един-единствен мъж и той каза: „Не“.
И въпреки обединената си мощ боговете не успяха да го пречупят. Можеха само да се надяват, че ще успеят да променят неговото Не в Да.
Намираха се в безизходно положение.
1.
Време.
Дълго време.
Дълго, дълго време.
Усещане.
Усещане за отсъствие: нещо липсваше.
Всичко.
Всичко липсваше.
Всичко, което имаше име, всичко, което можеше да се опише с думи, го нямаше. Дори тъмнината. Дори пустотата. Дори отсъствието.
Само усещането.
И в полето на усещането се появи една-единствена мисъл:
Когато се появих, тук нямаше никакво „тук“.
И с тази мисъл се появи разбирането, а с разбирането се върна паметта, а паметта накара Палас Рил да поиска да има уста, защото ужасно, наистина ужасно ѝ се искаше да изкрещи.
Но устата и крясъкът си имаха думи, с които да се опишат, а наоколо такива нямаше.
2.
За една нощ се появи нова имерсионна игра, която плъзна като гъби след дъжд по всички сайтове в мрежата. Наричаше се „Сим-Река™“ и се явяваше продължение на класическа серия компютърни стратегии, като се отличаваше с няколко оригинални особености. В основата си оставаше все така обикновена: играчът получаваше ролята на всевиждащия бог на речна долина в Отвъдие. Целта беше да се подпомогне израстването на дребните симулации на фермери и миньори, съставляващи населението на долината, до висша цивилизация. Пътят на израстването обаче бе осеян с опасности, от обикновените цикли на засушаване и наводнения, до природни бедствия като торнадо, земетресения и дори вулкани; от болести по посевите и повреди в инструментите, до нападащи дракони и нашествия на враждебни елфи и джуджета. Играчът влизаше в играта чрез симшлем за недиректно гледане, същия, който се използваше за гледането на кубове с Приключения, затова виртуалната реалност на играта беше изключително интензивна, детайлна и реалистична. Нищо от това не се отличаваше с особена оригиналност от десетките, ако не и стотици подобни игри.
Но точно оригиналните особености я направиха изключително популярна. Първо, тя беше интерактивна: всички, които се включваха в мрежата, играеха с останалите в реално време, като всички следваха заедно общата си цел. Действията на речния бог следваха общите предполагаеми ходове. Второ, колкото повече хора участваха в играта в определен момент, толкова по-могъщ ставаше богът — в замяна на намаляването на индивидуалния избор в определени действия.
И накрая, играта беше изградена въз основа на реконструирани оригинални студийни записи, копирани от Приключенията на истинска речна богиня от Отвъдие, Палас Рил. Играчът не само наблюдаваше резултатите от играта — той можеше да почувства могъществото на един бог.
Играта беше изключително обсебваща. Само за няколко дни най-упоритите от постоянните играчи вече си бяха измислили прякор: наричаха себе си божествата.
Всички я играеха. Марк Вило я играеше, докато се възстановяваше от имплантирането на устройството, което го свързваше с електронната групова личност, известна като Борда на директорите. Ейвъри Шанкс щеше да я играе въпреки замъгления си от теравила ум, ако охранителите ѝ от Социалната полиция я допуснеха до помещенията с нормално за Земята поле в Екзозеума. Може би дори Дънкан Майкълсън щеше да я играе, ако не беше с киборгски хамут, който прекъсваше висшите функции на мозъка му; сега той съществуваше просто като органичен превключвател за мрежовите кабели, свързани към сензорната кора на главния му мозък.