Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Роуан продължи да работи, но чу думите ѝ и ги премисли внимателно.
- Какво искаш да направиш?
Тя изтръпна от болката, която я прониза на едно особено чувствително място до гръбнака ѝ.
- Да го превърна в пепелище. Да взривя цялата планина.
- Чудесно. Ще ти помогна.
Лека усмивка изви устните ѝ.
- Легендарният принц воин няма да ме посъветва да не разхищавам лекомислено силата си?
- Легендарният принц воин ще те посъветва да следваш плана ни, но ако унищожението на Ендовиер ще ти помогне, той на драго сърце ще застане до теб.
Елин се умълча и Роуан поработи в тишина няколко минути.
- Не си спомням последната татуировка да ти е отнела толкова време.
- Тази е подобрена. Пък и получаваш чисто нов символ.
Тя изхъмка и пак се умълча.
Той продължи да работи, бършейки капчиците кръв, когато избиваха.
- Не знам дали съм способна - пророни Елин. - Не знам дали ще мога дори да погледна Ендовиер, камо ли да го унищожа.
- Искаш ли аз да го унищожа?
Спокоен воински въпрос. И Елин знаеше, че би го сторил заради нея. Ако го помолеше, още сега щеше да отлети до Ендовиер и да го изпепели.
- Не - призна му тя. - Надзирателите и робите вече ги няма. Няма нитр кого да унищожаваме, нито кого да спасяваме. Искам просто да го подмина и повече никога да се сещам за него. Това превръща ли ме в страхливка?
- Бих казал, че те превръща в човек. - Той се замисли за кратко, а сетне додаде: - Или каквото там се казва за елфите.
Тя погледна смръщено преплетените пръсти под брадичката си.
- Май вече съм по-скоро елфа. Дори не си спомням кога за последно съм била в човешкото си тяло.
- Това хубаво ли е, или лошо? - поинтересува се той, без ръцете му да трепнат.
- Не знам. Дълбоко в себе си съм човек, не някаква си елфическа кралица. Родителите ми бяха хора, и техните родители бяха хора. Е, в общи линии. И въпреки кръвната линия на Маб... Аз съм човек, способен да се превръща в елф. Човек в елфическо тяло.
Не спомена безсмъртието си. Главно заради изпитанията, които ги очакваха.
- От друга страна - подхвана Роуан, - бих те нарекъл човек с елфически инстинкти. Навярно повече, отколкото човешките. - Той се подсмихна. - Деспотична, властна, агресивна...
- Умееш да правиш комплименти на нежния пол.
Топлият дъх от смеха му погали гръбнака ѝ.
- Защо да не бъдеш едновременно човек и елф? Защо да избираш?
- Защото всички искат да си или едното, или другото.
- Никога не ти е пукало какво искат всички останали.
Тя се засмя.
- Вярно е.
Иглата прободе чувствителната кожа по гръбнака ѝ и Елин стисна зъби.
- Радвам се, че си с мен. Че за пръв път се връщам в Ендовиер с теб.
Защото ѝ предстоеше да се изправи пред онази част от миналото си, пред страданията и мъките, макар и още да не смееше да се замисля прекалено сериозно за последните няколко месеца.
Инструментите му и щипещата болка спряха. После устните му докоснаха най-горната част на гръбнака ѝ, точно над новата татуировка. Същата татуировка, която Гавриел и Фенрис правеха на собствения му гръб през изминалите дни винаги когато спираха да пренощуват някъде.
- И аз се радвам, че съм с теб, Огнено сърце.
Още толкова време, колкото позволяха боговете.
***
Елида седна тежко върху леглото си и простена тихо, като се наведе да развърже връзките на ботушите си. Асистирането на Ирен в лечителския фургон не беше лека работа и мисълта да разтрие глезена и ходилото си с мехлема ѝ носеше същинско блаженство. Но поне от работа не ѝ оставаше време да размишлява за други неща: за постъпката си спрямо Върнън, за участта на Перант, за онова, което ги очакваше в Оринт и как биха могли да го надвият.
Лоркан я гледаше от отсрещния креват с наполовина обелена ябълка в ръце.
- Трябва по-често да си почиваш.
Тя махна небрежно с ръка и събу ботуша и чорапа си.
- Ирен е бременна. Повръща почти на всеки час. Щом тя не си почива, и аз нямам намерение.
- Не съм сигурен, че Ирен е човек.
Колкото и сериозно да прозвуча гласът му, в очите му проблесна шеговитост.
Елида извади тенекиената кутийка с мехлем от джоба си. Евкалипт, беше го нарекла Ирен - растение, за което Елида за пръв път чуваше, ала чийто остър, но някак успокояващ аромат много ѝ харесваше. Освен доминиращия мирис на билката в светлия, мътен мехлем се долавяха и нотки на лавандула, розмарин и нещо друго.
Чу се шумолене на дрехи и Лоркан се озова коленичил пред нея с ходилото ѝ в ръце. Почти погълнато от ръцете му... всъщност.
- Дай на мен - предложи той.
Елида толкова се смая, че му позволи да вземе кутийката от пръстите ѝ и загледа мълчаливо как Лоркан потапя своите в мазилото. И започва да го разнася по глезена ѝ.