Кралство на пепелта

Колкото и да бързаше, хаганската армия се придвижваше твърде бавно. Беше препалено голяма и тромава, за да достигне Терасен навреме.

За цяла седмица преход на север, в рамките на който Елин молеше за прошка Оуквалд, Малките хора и Бранън, задето ѝ се налагаше да проправя широк път през гората, чак сега наближаваха Ендовиер и границата на броени километри отвъд него. Оттам, ако имаха късмет, им предстояха още десетина дни до Оринт. А не беше изключено всичко да пропадне, ако Морат бе оставил част от силите си в Перант след обсадата на града.

Затова решиха да го заобиколят покрай западната му граница, обхождайки Перантската планина, вместо да поемат по лесния маршрут през низината. Ползвайки прикритието на Оуквалд, може би щяха да сварят моратската армия неподготвена при Оринт.

Ако от Оринт въобще бе останало нещо, докато пристигнеха. Още бяха твърде далеч, за да пуснат рукините на оглед, а и не бяха срещнали нито един вестоносец. Дори планинците от Белия зъб, които все още бяха с тях и се заклеха да ги последват до Оринт, за да отмъстят за клането на предците си, не знаеха по-бърз път.

Елин се опитваше да не мисли за това. Нито за Майев и Ераван, където и да се намираха. Каквото и да бяха наумили.

Ендовиер, единственият аванпост на цивилизацията след цяла седмица път, щеше да е първата новост, откакто бяха напуснали Ферианската падина.

Не ѝ се разсъждаваше и върху това. Нито че на следващия или по-следващия ден щяха да минат през Ендовиер. Както и че отново щеше да види сивите планини на солните мини.

Легнала по корем върху кревата си - нямаше смисъл някой да приготвя кралското легло за двама им с Роуан, при положение че до няколко часа щяха да продължат похода си, - Елин изтръпна от щипещата болка по гърба си.

Дрънченето на инструментите на Роуан и пращенето на огъня в мангалите бяха самотните звуци в шатрата им.

- Ще успееш ли тази вечер? - попита го тя, когато Роуан спря, за да потопи върха на иглата в купичката с подсолено мастило.

- Ако спреш да дърдориш - отвърна сухо той.

Елин изпуфтя, надигна се на лакти и надникна през рамо към него. Не виждаше татуировката по гърба си, но знаеше каква ще е. Същата като онази, която бе изписал върху белезите по гърба ѝ миналата пролет - историите за любимите ѝ хора и тяхната смърт. На точното място, където някога бяха белезите ѝ, сякаш ги бе запечатал в паметта си.

Но сега там имаше друга татуировка. Обгърнала като разперени криле лопатките на раменете ѝ. Поне така ѝ я беше описал.

Тяхната история. Историята на Роуан и Елин.

История, започнала с ярост и тъга, но прераснала в нещо коренно различно.

Радваше се, че бе решил да я завърши с това. С щастието.

Елин отпусна брадичка върху ръцете си.

- Скоро ще наближим Ендовиер.