Достатъчно време за любов [bg]

— Извинете — поде Лазарус, — не исках да ви преча.

— Няма страшно — бавно каза старецът. (На колко ли е години? На Лазарус му изглеждаше хем по-млад, хем по-стар, отколкото би трябвало. А и по-нисък. Кога ли беше роден? Десет години преди Гражданската война.) — Седя тук и се мъча с една шахматна задача.

— Мат в колко хода?

— Вие играете ли?

— Малко.

Лазарус помълча и добави:

— Дядо ми ме научи. Но не съм играл отдавна.

— Да изиграем ли една?

— Ако не ви притеснява, че ще си изгубите времето с един слаб играч…

Айра Джонсън взе по една черна и бяла пешка, скри ръце зад гърба си, а после ги изпружи напред със стиснати юмруци. На Лазарус се паднаха черните.

Дядо му започна да подрежа фигурите.

— Фамилията ми е Джонсън.

— А аз съм Тед Бронсън, сър.

Те си стиснаха ръцете. Айра Джонсън премести царската пешка на четвърто поле, Лазарус отвърна също с царската пешка.

Играха в мълчание. На шестия ход Лазарус заподозря, че дядо му играе една от партиите на Щайниц92; към деветия ход вече не се съмняваше в предположението си. Дали да се възползва от комбинацията, която беше открила Дора? Не, не е честно: разбира се, компютърът играе по-добре от хората. Лазарус се съсредоточи, опитвайки се, доколкото е възможно, да не прибягва до изтънчените разработки на Дора.

И беше матиран на двайсет и деветия ход, като при това му се стори, че партията точно повтаряше онази, която Вилхелм Щайниц беше спечелил срещу някакъв руснак. Как му беше името? Трябва да пита Дора.

Той махна на служителя и понечи да плати, но дядо му отмести неговата монета и каза, че плаща той, след което заръча на униформения младеж:

— Донеси ни две сарсапарили, синко. Нали не възразявате, мистър Бронсън? Или да пратим момчето да вземе бира от Ханс в съседното помещение?

— Сарсапарилата ще ми дойде добре, благодаря.

— Искате ли реванш?

— Трябва да си поема дъх. А вие сте силен играч, мистър Джонсън.

— Хм! А пък вие разправяхте, че не можете да играете.

— Дядо ми ме научи, когато бях съвсем мъничък, и после много години играеше с мен всеки ден.

— Можете да не ми разправяте, аз самият си имам внук, с който играя. Той още не ходи на училище и аз му давам кон аванс.

— Дали пък той не би играл с мен?

— Хм! Ако му дадете кон аванс, както правя аз. — Мистър Джонсън плати за пиенето и даде на момчето бакшиш от един никел. — А с какво се занимавате вие, господин Бронсън? Ако не е нахално да се поинтересувам.