Достатъчно време за любов [bg]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #24
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Квазар
- ISBN: 954-8826-33-X
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Достатъчно време за любов [bg]». Краткое содержание книги:
Годината е 4272 по григорианския календар, или 2053 от началото на Великата Диаспора на човешката раса.
Лазарус Лонг — човекът с много лица и имена, преживял повече от две хилядолетия , най-възрастният член на човешката раса — се завръща на планетата Секундус, за да умре. По най-простия начин — чрез отказ от поредното подмладяване. Но се намират хора, които не могат да позволят мъдростта му да бъде изгубена за човечеството. А и самия Лазурис има какво още да научи…
Оттогава на два пъти бе срещал майка си и вече спокойно можеше да я гледа, дори виждаше, че външността на тази хубава млада жена съвпада с избледнелите му спомени. Но той едва ли би я познал, ако Лапис Лазули и Лорелай Ли не приличаха толкова на нея. Очаквал бе да види една възрастна жена, каквато бе майка му, когато Лазарус напусна дома си. Това, че посещаваха една и съща църква обаче не означаваше, че вече са близки познати, въпреки че пасторът бе представил новодошлия на енориашите. И Лазарус продължаваше да ходи до църквата с колата си, надявайки се, че ще дойде денят, когато ще може да закара майка си с децата й вкъщи, на шест пресечки оттук, до булевард „Бентън“ — през пролетта често вали.
Що се отнася до кръчмата, за нея не беше сигурен. Да, Дядката наистина ходеше там десет или дванайсет години по-късно, но не беше ясно дали е посещавал заведението, когато Уди Смит още не е бил навършил пет години.
Лазарус огледа „Германската бирария“, забеляза, че за броени дни е сменила наименованието си на „Швейцарска градина“, и се върна в игралния дом. Всички маси бяха заети; Лазарус отиде в другата зала, където стояха масата за игра на карти, билярдът и масите за шах или шашки. Играта на билярд вече беше започнала в негово отсъствие, но можеше да се пробва в някоя друга, преструвайки се, че нищо не разбира от нея.
Дядката! Дядо му се беше усамотил на една от масите за шах. Лазарус го позна веднага и се насочи към стойката с билярдните щеки. Когато се изравни с масата, на която седеше Айра Джонсън, се поспря. Онзи вдигна глава — и сякаш позна Лазарус, понечи да каже нещо, но размисли.
— Извинете — поде Лазарус, — не исках да ви преча.
— Няма страшно — бавно каза старецът. (На колко ли е години? На Лазарус му изглеждаше хем по-млад, хем по-стар, отколкото би трябвало. А и по-нисък. Кога ли беше роден? Десет години преди Гражданската война.) — Седя тук и се мъча с една шахматна задача.
— Мат в колко хода?
— Вие играете ли?
— Малко.
Лазарус помълча и добави:
— Дядо ми ме научи. Но не съм играл отдавна.
— Да изиграем ли една?
— Ако не ви притеснява, че ще си изгубите времето с един слаб играч…
Айра Джонсън взе по една черна и бяла пешка, скри ръце зад гърба си, а после ги изпружи напред със стиснати юмруци. На Лазарус се паднаха черните.
Дядо му започна да подрежа фигурите.
— Фамилията ми е Джонсън.
— А аз съм Тед Бронсън, сър.
Те си стиснаха ръцете. Айра Джонсън премести царската пешка на четвърто поле, Лазарус отвърна също с царската пешка.
Играха в мълчание. На шестия ход Лазарус заподозря, че дядо му играе една от партиите на Щайниц92; към деветия ход вече не се съмняваше в предположението си. Дали да се възползва от комбинацията, която беше открила Дора? Не, не е честно: разбира се, компютърът играе по-добре от хората. Лазарус се съсредоточи, опитвайки се, доколкото е възможно, да не прибягва до изтънчените разработки на Дора.
И беше матиран на двайсет и деветия ход, като при това му се стори, че партията точно повтаряше онази, която Вилхелм Щайниц беше спечелил срещу някакъв руснак. Как му беше името? Трябва да пита Дора.
Той махна на служителя и понечи да плати, но дядо му отмести неговата монета и каза, че плаща той, след което заръча на униформения младеж:
— Донеси ни две сарсапарили, синко. Нали не възразявате, мистър Бронсън? Или да пратим момчето да вземе бира от Ханс в съседното помещение?
— Сарсапарилата ще ми дойде добре, благодаря.
— Искате ли реванш?
— Трябва да си поема дъх. А вие сте силен играч, мистър Джонсън.
— Хм! А пък вие разправяхте, че не можете да играете.
— Дядо ми ме научи, когато бях съвсем мъничък, и после много години играеше с мен всеки ден.
— Можете да не ми разправяте, аз самият си имам внук, с който играя. Той още не ходи на училище и аз му давам кон аванс.
— Дали пък той не би играл с мен?
— Хм! Ако му дадете кон аванс, както правя аз. — Мистър Джонсън плати за пиенето и даде на момчето бакшиш от един никел. — А с какво се занимавате вие, господин Бронсън? Ако не е нахално да се поинтересувам.
92
Вилхелм Щайниц — първият световен шампион по шахмат. — Бел.прев.