Достатъчно време за любов [bg]

— Да, татко, добре. Вземи шапката му и го покани да седне.

Тя се усмихна и излезе.

Лазарус позволи на дядо си да го настани да седне в гостната, а после, възползвайки се от отсъствието на майка си, се успокои и се огледа наоколо. Стаята сякаш се беше смалила, но всичко останало си беше същото като в спомените му: голямото пиано, на което тя го учеше да свири; газовите лампи; рафтчето с огледалото над камината; остъклената секционна библиотека; тежките щори и дантелените завеси; сватбената снимка на родителите му, поставена в рамка заедно с брачното свидетелство; репродукция на картина на Миле и други, големи и малки картини; единия люлеещ се стол и другия с подпората за краката, столовете с прави облегалки, още едно кресло, маси, лампи.

Лазарус почувства, че е у дома си, дори тапетите му изглеждаха познати. С известно смущение осъзна, че са го настанили в креслото на баща му. Врата, закрита със завеса от маниста, водеше към другата стая, където беше тъмно. Лазарус се опита да си спомни какво представлява тя и реши, че и там също нищо не се е променило. В гостната беше подредено и чисто. Доколкото си спомняше, тя винаги беше такава, независимо че в къщата живееше голямо семейство. Децата спяха в съседната стая. В гостната можеха да стоят само възрастните или гостите. Колко ли деца има тук сега? Значи така: Нанси, после Керъл, Брайън-младши, Джордж, Мери… той самият… сега е началото на 1917 година — значи Дики е на около три, а Етел е още пеленаче. А какво е онова зад креслото на майка? Нима… разбира се, това е моето слонче! Уди, палавнико, знаеш, че е забранено да се играе тук, а когато си лягаш да спиш, всички играчки трябва да бъдат прибрани в сандъка! В тази къща има ред, който трябва да се спазва. Малката играчка, висока около 6 инча, беше напълнена с памук и майсторски изрисувана. Лазарус съжали, че това съкровище — което си беше негова собственост! — е поверено на едно бебе, а после се засмя. Май като нищо би откраднал тази играчка.

— Извинете, казахте ли нещо, мистър Джонсън?

— Казах, че временно замествам бащата — зетят ми е в Платсбърг…

Лазарус отново не успя да чуе края на фразата; шумолейки със сатенените си фусти, в стаята влезе с поднос в ръце мисис Смит. Лазарус стана и протегна ръце, за да го вземе — и тя с усмивка му позволи да стори това.

Боже, това беше същият хевилендски порцелан, до който му позволиха да се докосне чак когато за първи път бе надянал дълги панталони. И сервизът за кафе, предназначен за гости: тежкият сребърен кафеник, каничката за сметана, захарницата, щипците и лъжиците — сувенир от Колумбийската изложба. Раирани салфетки, фини резенчета пай, сребърно блюдо с ментови сладки… Как успя да направиш всичко това за три минути? Потомците, безспорно, могат да се гордеят с теб. Но не бъди глупак, Лазарус — всичко това го прави заради баща си, тя приема негов гост — а ти си просто един непознат за нея.