Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
В този момент на вратата се появи лакей:
— Господин графа го очакват в порцелановия салон.
— Добре. Ще позволите ли, мили Раул? Откакто започнах да ходя, съм много горд.
— Бих ви предложил да се облегнете на ръката ми, ако не бях сигурен, че тук е замесена жена.
— Струва ми се, да — усмихвайки се, каза Дьо Гиш и остави Раул сам.
Раул застина неподвижен, смазан като рудокопач, върху когото е паднала галерията. Той е ранен, кръвта му изтича, мислите му са объркани, но се мъчи да се съвземе и да спаси живота си с помощта на разума. Няколко минути бяха достатъчни на Раул, за да се справи със сътресението, предизвикано от двете съобщения на Дьо Гиш. Той вече успяваше да свърже мислите си, когато изведнъж зад вратата на порцелановия салон дочу глас, който му заприлича на гласа на Монтале.
„Тя е! — възкликна наум той. — Това, разбира се, е нейният глас. Ето една жена, която може да ми разкрие истината. Струва ли си обаче да я разпитвам тук? Тя се крие от всички, дори и от мен. Сигурно е изпратена тук от принцесата… Ще я потърся в стаята й. Тя ще ми обясни уплахата си и своето бягство, както и неловкостта, с която се опита да се избави от мен. Тя ще ми разкаже всичко… след като господин Д’Артанян, който знае всичко, подкрепи сърцето ми. Принцесата е кокетка… да, кокетка, но и тя понякога е способна да обича. Кокетка, която има своите странности и капризи, но накара Дьо Гиш да се почувства най-щастливия човек. Той поне най-после лежи върху постеля от рози. Напред!“
Раул напусна графа, като се упрекваше през целия път, че е говорил с Дьо Гиш само за себе си. Пристигна при Д’Артанян.
Глава петдесет и първа
БРАЖЕЛОН ПРОДЪЛЖАВА ДА РАЗПИТВА
Капитанът изпълняваше служебните си задължения като дежурен. Той беше седнал в дълбоко кожено кресло, забил шпори в паркета, с шпага между краката. Четеше купчина писма, натрупани пред него, като сучеше мустаци. Забелязвайки сина на стария си приятел, Д’Артанян измърмори нещо зарадван.
— Раул, мили мой, по какъв случай те е извикал кралят? Тези думи неприятно изненадаха младежа и той отговори, сядайки на стола:
— Всъщност аз нищо не знам за това. Знам само, че се върнах.
— Хм! — измърмори Д’Артанян, прибирайки писмото, което четеше, и хвърляйки учуден поглед към своя събеседник. — Какво разправяш, мили мой? Че кралят въобще не те е викал, а ти все пак си се върнал? Нещо тук не разбирам.
Раул беше бледен и с притеснен вид въртеше в ръка шапката си.
— Какви са тези кисели физиономии и какъв е този задгробен глас? — каза капитанът. — В Англия ли си придобил такива навици? Дявол да го вземе! Аз също бях в Англия, но оттам се върнах весел като лалугер. Ще разказваш ли? Как се чувства баща ти?
— Скъпи приятелю, извинете ме, аз исках да попитам същото.
Проникващият във всяка тайна Д’Артанян каза:
— Неприятности ли имаш?
— Предполагам, че сте отлично осведомен, господин Д’Артанян. Много добре знам, че не мога да се състезавам с вас нито по хитрост, нито по сила и че вие с лекота ще ме надвиете. Виждате ли, сега съм една безкрайно глупава, жалка и нищожна твар. Умът ми се е изпарил, ръцете ми са безпомощни. Не ме презирайте, а ми помогнете! Аз съм най-нещастният сред смъртните!
— Това пък защо е? — попита Д’Артанян, като разхлабваше пояса си, а изразът на лицето му се смекчи.
— Защото госпожица Дьо ла Валиер ме мами! А аз я обичам безумно, повярвайте ми, безумно!
Д’Артанян надзърна в най-скритото място в душата на Раул.
— Това е немислимо! И ти си като всички твои връстници. Ти не си влюбен, а просто обезумял.
— Ами ако не е така?
— Няма разумен човек, който може да повлияе на безумец, на когото се е завъртяла главата. През живота си стотици пъти съм се парил така. Ти можеш да ме чуеш, но няма да го направиш. Ще ме слушаш, но няма да ме разбереш. Ще ме разбереш, но няма да послушаш съвета ми.
— Все пак опитайте, моля ви да опитате!
— Ще кажа нещо повече: ако имах нещастието наистина нещо да знам и да съм толкова нечувствителен, че да споделя с теб това, което знам, тогава щях да се скарам с теб. Ти никога няма да ми простиш, че съм разрушил твоята илюзия, както се казва за любовните работи.
— Господин Д’Артанян, вие знаете абсолютно всичко, а ме оставяте в неведение, в пълно отчаяние, в агония. Това е ужасно!
— Дръндръндрън!
— Вие знаете, че аз никога от нищо не се оплаквам. Но тъй като Господ и баща ми никога не биха ми простили, ако си тегля куршум в челото, то аз сега ще си тръгна оттук и ще накарам първия срещнат да ми разкаже това, което не желаете да ми съобщите. Ще го обвиня, че е лъжец…