Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— И ще го убиеш, нали? Чудесно! Моля! Какво ме интересува това? Убивай, мили мой, убивай, щом това ти доставя удоволствие. Прави като страдащите от зъбобол. Те ми казват: „О, как страдам! Готов съм от болка да гриза желязо.“ А аз им отговарям: „Гризете го, приятели, гризете го, може би наистина ще се избавите от гнилия зъб.“
— Не, аз никого няма да убивам, господине — каза мрачно Раул.
— Да, вие днешните млади хора, умирате за подобни пози. Ще оставите да ви убият, така ли? Колко мило! Да не мислиш, че ще съжалявам за теб? О, не, аз целия ден ще си повтарям едно и също: „Що за нищожен боклук е това пеленаче Бражелон, що за глупак! Цял живот съм загубил, за да го науча как да държи шпагата, а този глупак се остави до го промушат като кокошка.“ Вървете Раул, вървете и оставете да ви убият, приятелю мой.
Раул мълчаливо закри лицето си с ръце и прошепна:
— Няма на света приятели! Има само присмехулници и равнодушни!
— Глупости! Аз не съм присмехулник, макар че съм чистокръвен гасконец. Не съм и равнодушен. Ако бях равнодушен, щях да ви пратя по дяволите още преди четвърт час, защото дори обезумелият от радост човек щеше да бъде натъжен от вас, а натъжения щяхте да уморите. Нима, млади момко, искате да предизвикам у вас отвращение към вашата мила и да ви науча да проклинате жените, когато те са честта и щастието на човешкия живот?
— Господине, кажете ми какво знаете и ще ви бъда благодарен до края на дните си!
— Мили мой, нима си въобразявате, че аз ще си тъпча главата с всичките тези истории за дърводелци, за художници, за стълби и портрети и още сто хиляди такива басни. Та аз ще откача от това!
— Дърводелец? Какво прави тук дърводелец?
— Наистина не знам. Но ми разказваха, че някакъв дърводелец продупчил някакъв паркет.
— При Ла Валиер?
— Мили мой, скоро ще стане един час, откакто ви повтарям, че за нищо не съм осведомен.
— Но художникът? И този портрет…
— Казват, че кралят поръчал портрет на една от придворните дами.
— На Ла Валиер ли?
— Ти май друго освен това име не знаеш! Кой ти казва, че става дума за Ла Валиер?
— Но ако не става дума за нея, защо предполагате, че това може да представлява интерес за мен?
— Аз и не искам да представлява интерес за теб. Ти питаш, аз отговарям. Искаш да знаеш скандалната хроника и аз ти я разказвам. Извлечи от нея всичко, което можеш.
Раул отчаяно се хвана за главата, скочи и се накани да си тръгне.
— Къде отиваш? — попита Д’Артанян.
— При едно лице, което ще ми каже истината. Госпожица Дьо ла Валиер, нали? — каза с ирония Д’Артанян. — Чудесна мисъл! Искаш да получиш утешение и ще го получиш веднага. За себе си тя нищо лошо няма да каже. Върви.
— Грешите, господине — отвърна Раул, — жената, към която искам да се обърна, ще каже за нея доста лоши неща. Тя е Монтале.
— Приятелката, а? Жената, която по тази причина силно ще преувеличава в едната или в другата посока. Не говорете с Монтале, мили мой Раул.
— Защо?
— Защото по този начин ще разгласиш тайната си. И от нея ще се възползват. Почакай, ако можеш.
— Не мога.
— Толкова по-зле! Виждаш ли, Раул, ако беше ме осенила някоя щастлива мисъл… но тя не се появява…
— Позволете ми, приятелю мой, да споделям с вас само моята скръб и сам да се измъквам от цялата тази каша.
— Така ли? Да ти позволя да затънеш окончателно, това ли искаш? Сядай на масата и вземай перото.
— Защо?
— За да пишеш на Монтале и да поискаш среща от нея.
В този момент вратата се отвори и приближилият се до Д’Артанян мускетар каза:
— Господин капитан, тук е госпожица Дьо Монтале, която желае да говори с вас.
— С мен ли? — избоботи Д’Артанян. — Нека влезе и веднага ще разберем дали с мен иска да говори.
Хитрият капитан добре бе отгатнал. Монтале влезе и като видя Раул, извика:
— Господине, господине, вие сте тук! Простете, господин Д’Артанян.
— С удоволствие ви прощавам, госпожице — каза Д’Артанян, — зная, че съм в такава възраст, когато ме търсят само при най-остра нужда.
— Търсех господин Дьо Бражелон — отвърна Монтале.
— Какво щастливо съвпадение! Аз също исках да ви видя.
— Раул, не желаете ли да излезете с госпожица Монтале?
— От все сърце.
— Вървете.
Той мълчешком изведе Раул от кабинета, след което взе Монтале под ръка и прошепна на ухото й:
— Бъдете добро момиче. Пощадете и него, пощадете и нея.
— Ах — отвърна тя също така тихо, — не аз ще разговарям с него. Принцесата го търси!
Изтича след Раул, който я очакваше далеч зад вратата разтревожен и озадачен от този диалог, който не предвещаваше нищо хубаво за него.