Ковачница на мрак

Тя смъкваше кожените си дрипи насред стаята и ги пускаше на каменния под около краката си. Под тях беше гола.

— От всичките ти издънки, Властелине — заговори тя с тънък глас, — у този не усетих никаква лудост. — Погледна го почти свенливо и добави: — Вярвам, че всичките други си ги убил. Голям камък да им строши черепите, а после си им откъснал главите, разчленил си телата и си ги хвърлил в пламъците на най-горещата пещ. Та да остане само пепел.

— Килмандарос — каза Драконъс. — Далече си от дома.

— Никой не гостува — изсумтя тя. — От дълго време. — Погледът й се извърна към Аратан, докато той водеше конете покрай нея. — Пробуден ли е?

— Не — отвърна Драконъс. — И да.

— Значи не го запази за мен.

— Килмандарос, срещнахме мъжа ти по пътя.

— И сина ми също, предполагам. С онзи ужасен негов приятел, който направи каквото го помоли.

На това Драконъс не отвърна нищо, а се обърна към сина си.

— Аратан, запали малък огън, като свършиш с конете. Има топливо до стената вляво от теб.

Смутен, докато се мъчеше да задържи очите си настрана от женската голота, Аратан остави шлема си и почна да разседлава Хелар и Бесра.

— Срещнахме и сестра ти, в дух, ако не в плът — каза Драконъс.

Килмандарос изсъска.

— Оставям я да дебелее от суеверия. Един ден форулканите ще зажадуват за земята на Бягащите псета, отново ще започнем войната и този път може би ще я приключим.

— Искаш да превърнеш богомолците си в оръжия?

— За какво друго стават, Властелине? А и форулканите не ме почитат. Превърнали са вездесъщия закон в свой бог и в същото време непрекъснато го покваряват сами. В някой момент — каза тя, като се доближи и застана зад Аратан, — ще сметнат за явно правото над всичко, което имат Бягащите псета, и ще превърнат този закон във фанатизъм, който да оправдае геноцид.

— Глупаво — заяви Драконъс. — Казаха ми, че между Бягащите псета вече има джагъти, заемащи тронове на божественост и тирания. Не претърпяха ли форулканите достатъчно унижение срещу тайстите, че да отправят дръзки претенции срещу Бягащите псета и джагътите?

— Зависи какво шепна в ушите им — каза тя.

Усетил дъха на думите й по тила си, Аратан бързо отиде при другия кон и започна да го разседлава.

Тя отново се доближи.

— Тиранията вирее — каза Драконъс от другия край на залата. — След като според всяка честна мярка би трябвало да линее.

— Оскъдицата ражда война, Властелине, това искаш да кажеш. Гладът тласна децата ми срещу тайстите…

— Глад за желязо. Нуждата беше изфабрикувана, оправданието измислено. Но това е стар спор между нас. Простил съм ти, но само защото се провали.

— А аз претеглям великодушието ти, Властелине, и виждам, че не тежи на везните. Но както казваш, това вече е зад нас.

Когато ръката й обгърна лявото бедро на Аратан и се плъзна към слабините му, Драконъс рече:

— Спри, Килмандарос.

Ръката се отдръпна и Килмандарос отстъпи назад.

— Нощта е млада — каза тя с въздишка. — Знам желанията му и бих искала да ги задоволя. Това е между мен и него и не те засяга, Властелине.