Ковачница на мрак

— Властелине, синът ти ще е мой тази нощ.

— Боя се, че не. Неговото е копнежът на младостта. Твърде много предлагаш, а той копнее да се изгуби.

Аратан усети как се изчервява. Баща му можеше да проследи всяка мисъл в ума му с толкова дълбока проницателност, че чак го ужасяваше. „Твърде лесно ме разбират. Мислите ми вървят по отъпкани пътеки, всяко мое желание е зле прикрито. Изписан съм ясно за всички. Баща ми. Тази жена азатанаи. Ферен и Ринт. Дори Раскан не откри никаква загадка в историята ми.

Един ден ще стана непонятен за всички.

Освен за Ферен и нашето дете.“

— С думите си издаваш слабостта на Консорта — каза Килмандарос. — Попаднал си в капана на любовта, Драконъс, но се боиш от унижението. Всъщност аз съм тази жестока богиня и виждам в очите си мъж, оголен от страха.

— С Ерастас твоят син е извършил убийство — каза Драконъс.

Аратан затвори очи. Пламъците на малкия огън, над който се беше присвил, носеха светлина и зной през клепачите му, но не предлагаха утеха. Чуваше дъха й наблизо и звукът в ушите му му носеше безнадеждност.

— С какво право предявяваш това обвинение? — попита тя.

— Двамата с брат му са убийците на Кариш. Намериха сила в нейната кръв и в нейната смърт. Сега вървят по земите, опетнени с нейната кръв, и както каза синът ми, я носят гордо. Твоят син може би не толкова гордо, след като не пожела да ни се покаже. Все едно. Онова, което Ерастас изкова за мен, е изковано в кръв.

— Секул — прошепна Килмандарос.

— Твърде благоразумна си, за да се усъмниш в думите ми — каза Драконъс. — Ако в очите ми има ужас, вече не отстъпва на твоя.

— Защо не бягаш, Властелине? — попита тя. — Гуглата няма да прости съучастието ти в убийството на жена му!

— Ще се изправя пред него — отвърна Драконъс. — Той е окован в Кулата на Хейт.

— Надявай се тогава веригите да издържат!

Чул тътена на стъпките й към баща му, Аратан отвори очи и се обърна. Видя, че е стиснала юмруци, и се зачуди дали ще удари Драконъс, но тя спря.

— Властелине, вечно ли ще бъдеш дете на този свят? Втурваш се към всеки разлом и си готов да хвърлиш тялото си в пропастта. Предлагаш кожата си, за да заздравеят раните на други. Но има неща, които дори ти не можеш да поправиш. Не разбираш ли това?

— Какво ще направиш? — попита я той.

Тя извърна очи.

— Трябва да намеря сина си. Трябва да го отклоня от този път.

— Не ще успееш, Килмандарос. Той все едно е женен за брат си, а Ерастас плете мрежа около К’рул и магията, която някога бе дадена безвъзмездно за всички, които биха посегнали за нея, вече е обвързана с кръв.

— Отровен е. Моят син е отровен — каза тя, отпусна ръце и се обърна. — Също и Ерастас. Отровени са до самите си души от негодността на баща си.

— Ако ги намериш, убий ги — каза Драконъс. — Убий и двамата, Килмандарос.

Тя скри лицето си в ръце и затрепери цялата.

— Сега е най-добре да си отидеш — каза с нежност баща му. — Никакви каменни стени не могат да понесат скръбта ти, още по-малко мека плът. Дълбоко съжалявам, че трябва да изрека тези думи, Килмандарос. Още повече съжалявам за съучастието си в това престъпление.