Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— И оттогава никога ли не се качихте отново на сцената?
— Бях стигнала възрастта, когато трябваше да сляза от сцената. На четирийсет години окачваш палците на пирона, вече си стара.
Тя извърна глава към прозореца и тъжно се усмихна.
— Неведнъж в живота си съм била стара…
Обърна се отново към него, погледът й срещна неговия.
— Бяхме решили да отворим балетна школа. Той беше хореограф, аз — неговата примабалерина. От цял свят идваха да видят постановките му. Аз бях балерина от Кралския балет, скъпи мой. Питате ли се защо кралският главен градинар ме подслонява в къщичката? Защото ме помни. Гледал ме е да танцувам, аплодирал ме е…
Тя се поклони с грациозен реверанс — истинска балерина с пачка, нежно пърхаща с мигли.
— Изживяхме прекрасни години, създадохме прекрасни спектакли. Той не искаше ние да танцуваме, а публиката да вижда как музиката танцува… Беше учил композиция в Петербург, беше руснак, баща му е бил прочут пианист. Всяко движение, което репетирахме, беше като самостоятелно звучаща музикална нота. Той обичаше всякакъв вид музика, музиката беше неговото богатство… беше отворен към света. Имаше идея, след като сляза от сцената на Кралския балет, да отвори школа, в която да обучава балерини и хореографи. Нещо като балетна академия… Бяхме намерили парите, помещението в Сохо. Отиваше да подпише документите за наема, когато го блъсна линейката.
— Нямахте ли деца?
— Това бе другото ни голямо нещастие. Изгубих момченце при раждането му. Толкова скърбяхме… Той ми казваше, не плачи, то беше ангел вестител, отвори пътя на следващото, което скоро ще дойде. Вдигаше очи към небето, сякаш се молеше. Наричаше ме „сърце мое“, не плачи, не плачи, сърце мое… След като си замина, вече нямаше за кого да живея, за кого да танцувам…
— И рухнахте.
— Върнах се на земята. Беше истински ад…
Тя се усмихваше, наливайки млякото.
— Не виждаш как затъваш. Казваш си, това е някакъв кошмар. Преставаш да плащаш наема, забравяш да обядваш, да се решиш, да спиш, да се събуждаш, после вече не ти се яде, не ти се пие, тялото ти плува в дрехите, удивяваш се, че все още си жив. Приятелите те избягват. Когато се появят неприятностите, хората започват да се боят, че ще се заразят, нещастието се предава… А може и аз да съм се отдалечила, за да не ги притеснявам, да не съм в тежест.
В погледа й се въртеше изтърканият филм от онези страшни години. Филип долови, че тя се съсредоточава, за да разпознае замъглените кадри.
— После всичко се завърта на висока скорост. Телефонът престава да звъни, прекъсват го. Месеците минават. Все си мислиш, че тънката нишка, която едва-едва те свързва с живота, най-сетне ще се прекъсне… Само дето не става както си го представяш.
— Нека позная…
— Не можете, винаги сте имали сигурност, не знаете какво е. Когато останеш без обезопасителна мрежа, тогава си в опасност…
— А на мен именно мрежата ми действа сковаващо.
— Защото така искате. Помислете, Филип. Мрежата е извън вас. От вас зависи да я пробиете. Аз бях вързана отвътре.
Той в недоумение разпери ръце. Карфиолът се вареше в тенджерата, от време на време тя го бодваше с върха на ножа, за да провери дали е готов.
Той настояваше:
— Налага се да ми обясните. Не може да твърдите нещо толкова страшно и да се измъкнете с един пирует.
— Елате.
Тя го хвана за ръка и го заведе в хола.
Погледът й обхождаше четирите внушителни лампи, монтирани върху вазите от кована мед, вази от Жан Дюнан, местеше се на окачените по стените картини. Автопортрет на Ван Донген, маслена картина от Ханс Хартунг, рисунка с въглен от Жан-Франсоа Миле, композиция в сиво, червено и зелено от Полякоф. Тя стоеше, безмълвна. Той се отпускаше в един фотьойл и клатеше глава.
— Не схващам мисълта ви…
— От улицата научих много неща. Разбрах, че най-дребните неща могат да ме направят щастлива. Подслон в къщичката на кралския интендант, купичка топла супа, одеяло, което изрових от един контейнер за смет…
— На мен също някои предмети ми носят щастие. Този например, който сочите.
— Тези предмети ви държат в плен, пречат ви да живеете. Запълват цялото ви пространство. Вие сте обграден. Затова сънувате този кошмар… Дарете ги някому и ще се почувствате по-добре.