Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
разбират израженията на хубавите момичета. Те скочиха — доста атлетично за девойки, които само си седят и бездействат, и бавно се запътиха към нас, като с всяка крачка опипваха
тревата с босите си крачета. Не, изобщо не бяха девойки, които само седят и бездействат.
Бяха танцьорки — танцьорки, които танцуват и репетират заедно. Добри бяха. Това го
разбирах. Мъжете винаги разбират, когато хубавите момичета полюшват бедра.
— Ако те разпитват за човека, когото уби, остави това на мен — каза Дидие, докато
Дивите крачеха бавно към нас по огряната от луната трева.
— Никого не съм убивал, Дидие.
— Нима? — възкликна той със съмнение. — Защо винаги си представям, че беше ти?
— Здравей — поздрави едната.
— Здравей — обади се втората.
— Толкова се радвам, че сте дошли, момичета — казах. — Ще трябва да изчакате жена
ми да дойде от църква.
— Жена ти? — възкликна едната.
— От църква? — изписука втората.
— Да. Децата са с нея. Четири, всичките под четиригодишни. Толкова се радвам, че ви
бива за бавачки. Тия хлапета са същински демони, а ние имаме нужда да си вземем въздух.
— Ужааас!
— Ама вие не сте ли бавачките? — попитах най-невинно. — Дидие каза, че ще идвате в
понеделник, сряда и петък за по двайсет рупии на час.
— Ужааас! — възкликнаха отново и припнаха да седнат при две хубави и добре облечени
момчета, които свиреха на табла заедно с групата.
— Виж сега какво направи! — възрази Дидие.
— Убитият от мен човек? Да го оставя на теб? — опонирах аз.
— Виж сега, Лин — измрънка той. — Дидие е виртуоз на измишльотините, всеки го
признава, но да си го кажем — ти не ми предоставяш кой знае какъв материал, за да работя
нормално. Позволих си малка поетическа волност. Ако казвам на хората истината, ще си ни
интересен само на нас с Навин, а и за Навин не съм сигурен.
— Ей, да не би да провеждате седмица под надслов „Да сдухаме Шантарам"? Назад, Дидие. Стига ми за един ден.
Той не успя да отвърне, защото внезапно се разнесе вик:
— Пожар! Гори!
Обърнахме се и видяхме пламъци да бушуват на плажа, недалеч от нас.
— Рибарското селище! — извика Навин.
— Запалили са лодките — казах.
— Стой с Дива! — извика Навин на Дидие, а аз хукнах към мотора.
— Няма страшно за момичетата, щом са с мен! — провикна се той в отговор, прегърнал
с ръце Дивите на Дива. — Но, умолявам ви, гледайте да не ви убият!
ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ДВАМАТА С НАВИН се понесохме покрай тълпите, устремили се от бордея към пожара
в съседния залив. Спряхме моторите по средата на платното до бетонната разделителна
мантинела. Още от пътя се виждаха горящите дълги лодки.
На плажа, където рибарите живееха в колибите си, беше тъмно, но заливът бе с лице
към основния път, пресечен от улица, и лампите хладно осветяваха пожара само на двайсет
метра от тях.
Лодките вече бяха овъглени — съсухрена версия на здравите преди плавателни съдове.
Червените усти на живите въглени още светеха по кантовете им.
Лодките бяха унищожени, но пожарът не бе изпепелил колибите и хората се опитваха да
ги спасят.
Двамата с Навин вързахме кърпи на лицата си, пресякохме тичешком улицата и се
наредихме сред хората, които си подаваха кофи с вода. Аз застанах между две жени —
поемах кофите от едната и ги подавах на другата. Действаха бързо и не бе лесно да не
изоставам.
Откъм брега, отрязан от огъня, чувахме женски писъци и детски плач. Жените бяха
нагазили заедно с децата си във водата.
Пожарникарите се втурнаха през дима и пламъците да им помогнат. Нахлуха в горящите
колиби да спасяват децата. Подпалваха се, пламъците бързо плъзваха по ръкавите и
крачолите на униформите им от разлетите локви масло и керосин между сбутаните колиби.
Един пожарникар изскочи до мен от кълбата дим с дете в ръце. Косата му гореше, но той
сякаш не забелязваше. Притича край мен, Но аз не можех да разкъсам веригата, за да му
помогна.
Миризмата на изгоряла кожа се впи в мислите ми, докато продължавах да подавам
кофите вода и не помръдвах от мястото си Като мъртъв кон сред прерията на паметта.
Има ли граница на ужасите, които можеш да видиш и преживееш в един живот? Има, разбира се: граница и има, и няма.