Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Подаването на кофите спря. Хората коленичеха или извръщаха взор към небето. Бе
заваляло, а не бях забелязал.
Все още усещах мириса на изгоряла кожа и незнайно защо си спомних отрязаната глава
край пътя в Шри Ланка. Все още не помръдвах сред прерията на вчерашния ден.
Заваля проливен дъжд. Пламъците засъскаха. Пожарникарите събориха най-опасните
постройки и овладяха пожара. Хората затанцуваха. Ако бях в по-добро разположение на духа
или ако Карла бе тук, щях и аз да танцувам с тях.
Тръгнах обратно покрай брега и погледнах нагоре, над изгорелите лодки, към дървесния
гъсталак в далечния край на плажа. От дима и сенките се показаха сиви фигури.
Сивите фигури, призраци или демони, напредваха бавно към нас.
Сто години вътрешността на лодките се беше просмуквала от рибено масло и докато
горяха и тлееха, наоколо въздухът се изпълваше със синкавочерен дим.
Мъжете, които се препъваха в тази черна мъгла и дъжда и идваха към нас, бяха изцапани
с нея, защото те бяха подпалили пожара. Бяха посивели от пепел, дим и прах от дърветата, сред които се криеха.
Дъждовните капки бяха нашарили ивици по лицата им и ги превръщаха в сиви тигри,
които бавно си проправят път сред джунглата от дим. Трябваха ми няколко секунди, за да
разбера, че са „Скорпионите".
Хануман, стърчащ като пилон, с накуцваща походка излезе от мрака последен.
Времето понякога наистина забавя ход, когато любовта и страхът се слеят с историята, та дори и с историята на едно толкова малко местенце като рибарския залив в Колаба.
Биенето на сърцето се превръща в удари на чук и започваш да виждаш всичко едновременно.
Вече си някъде другаде и там вече си мъртъв. Мисълта ти както никога преди е толкова ясна, а погледът — толкова остър, че улавяш и най-слабата вита ивичка дим.
Виждах как „Скорпионите" идват към нас. Виждах хората, танцуващи зад гърба ми.
Виждах децата, кучетата и старците, насядали по пясъка. Виждах пожарникарите как стоят
сред колибите и от изгорените им униформи се надига пара.
От „Скорпионите" ни деляха около шейсет метра. Държаха в ръце ножове и брадви.
Подпаленият от тях пожар беше първото действие и сега идваха да завършат пиесата.
Извадих ножовете си от пояса и се затичах към тях. Не знаех какво правя. Най-важното, струваше ми се в онзи миг, бе да дам време на хората зад гърба ми да реагират и да побягнат.
Крещях, сигурно съм надавал животински рев.
На третата-четвъртата крачка спрях да мисля и шумът изчезна някъде. Нищо не чувах.
Желания — безкрили птици — ме пронизваха като копия от светлина.
Стиснал нож във всяка ръка, аз тичах през тунел, в който всеки звук бе заглъхнал. Не
чувах дори дишането си. Тичах сякаш цяла вечност, но знаех, че когато наближа, всичко ще се
случи много бързо.
Някой тичаше до мен — Навин, но той не се бе завтекъл заедно с мен, а ме сграбчи за
елека и ме повали на земята. Стоварих се върху пясъка, светът отново изникна край мен и
крясъците, писъците и сирените ме връхлетяха отведнъж. Навин бе паднал отгоре ми.
Сочеше нещо. Погледнах по посока на протегнатата му ръка и видях полицаи, много
полицаи, които тичаха и стреляха напосоки. „Скорпионите" падаха покосени или се
предаваха. Дилип Светкавицата вече риташе един от тях.
Двамата с Навин все тъй лежахме на земята. Той се усмихваше, плачеше и се смееше
едновременно. Стискаше свирепо рамото ми.
След тази нощ този индийски ирландец ме обикна и никога не ми позволи да се усъмня
в обичта му. Понякога най-храброто ни Дело е онова, което така и не успяваме да извършим.
Понякога искрата, разпалила братската обич в мъже, които не са рождени братя, е чисто и
просто едно намерение.
Обикаляхме района около залива, докато пристигнаха Абдула, Ахмед и Тони Дългия.
Разказах на Абдула каквото знам, а после отново се упътихме към джемсешъна в „Бек бей".
Оркестърът си беше тръгнал, останали бяха само неколцина хлапаци. Те ни казаха, че
Дидие — любимецът на пушачите, оставил съобщение, че отива при някой си Джони Пурата.
Дива рязко подскочи, когато нахлухме в колибата й в бордея.
— Какви ги вършиш бе, идиот?!
— Нищо ми няма — отвърнах.
— Не ти! — сопна се тя. — Другият идиот! Какви ги вършиш бе, Мътните да те вземат?