Драконите на сломеното слънце [bg]

— Аз също — заяви кендерът, докато се хвърляше в едно кресло. — Май не ти се намира нищо за хапване. Всичко е наред. И бездруго не бях много гладен.

Той остана смълчан, заклати крака напред-назад и се загледа към морето и небето. Мълчанието му се проточи в продължение на няколко цели минути взети заедно.

Осъзнал, че току-що е станал свидетел на изключително необичайно явление, Палин си придърпа един стол и седна до него.

— Какво има, Тас? — попита внимателно.

— Реших да се върна — каза кендерът, без да отмества очи от празното небе. — Дадох обещание. Никога досега не бях мислил по този въпрос, но обещанието не е нещо, което правиш с устата си. Даваш обещание със сърцето. И всеки път, когато нарушиш някое, в сърцето ти се появява мъничка пукнатина. Много неспазени обещания — много пукнатини. Мисля, че в сравнение с това е далеч по-добре да те стъпче гигант.

— Говориш мъдро, Тас — изрече Палин, чувствайки срам от самия себе си. — Ти си далеч по-мъдър от мен.

Той замълча. Все още чуваше вика на баща си. Не убивай Тас! Видението беше реално, по-реално от всеки сън. Един магьосник е длъжен да се доверява на инстинктите си, да се вслушва във вътрешните гласове на сърцето и душата си, понеже те са езика на магията. Зачуди се дали сънят не е следствие от тези вътрешни гласове, които го предупреждаваха да забави темпото, да помисли, преди да предприеме някакви драстични мерки, да проучи нещата в дълбочина.

— Тас — каза Палин бавно. — Размислих. Не мога да искам от теб да се върнеш. Поне не още.

Тасълхоф скочи на крака.

— Какво? Не трябва да умирам? Наистина? Ама наистина?

— Казах само, че все още не е необходимо да се връщаш — смъмри го магьосникът. — Естествено, все някога ще ти се наложи.

Развълнуваният кендер не го слушаше. Тас подскачаше из стаята, ръсейки навсякъде съдържанието на кесиите си.

— Колко хубаво! Можем ли да се приберем с лодка, като Златна Луна?

— Тя е заминала с лодка? — повтори изумено Палин.

— Да — отвърна бодро кендерът. — Заедно с гномчето. Поне се надявам Гатанко да е успял да я догони. Плуваше ужасно бързо. Не знаех, че гномите умеят да плуват така добре.

— Да не се е побъркала? — извика магьосникът. Той се упъти към вратата. — Отивам да уведомя стражите. Някой трябва да я догони и да я спаси.

— О, вече тръгнаха — подметна между другото Тас, — но едва ли ще ги намерят. Нали разбираш, Гатанко ми каза, че Разрушимият може да се гмурка под вода също като делфините. Наричало се под… пот… пуд… как-там-го-рече. Лодка, която се движи под водата. Гатанко ми я показа вчера. Прилича на гигантска стоманена риба. Ей, чудя се дали не можем да ги зърнем оттук?

Тасълхоф изтича до прозореца. Залепи нос на кристалната стена и затърси някаква следа от кораба. В цялото си смайване Палин напълно забрави за видението си. Сега му оставаше единствено да се надява, че това е поредната от налудничавите истории на кендера и че в действителност Златна Луна въобще не е отплавала на борда на някаква гномска измишльотина.