Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Ще закъснее да помогне на приятелите си.
„Съжалявам… — помисли си тя. Зъбите й тракаха. Тя се загърна по-плътно с наметалото: вече нямаше пютриум, който да я топли. — Съжалявам, че ви изоставих“.
Забеляза в далечината дим. Погледна на изток, после на запад, но там нямаше нищо. Плоска равнина, покрита със сажди.
И селце. Едно от многото в тази област. Лутадел бе най-големият град в провинцията, но не беше единствен. Елънд не бе успял да спаси всички, околни селища от бандитски нападения, но като цяло животът в тях бе по-спокоен, отколкото в други райони на Последната империя.
Вин закуцука право към селото.
Беше съвсем малко дори според представите на скаа. Само няколко колиби и две по-високи постройки.
„Това не е плантация. Навремето е било селце — място, където са се отбивали пътуващите благородници“. Къщата, която някога навярно бе обитавана от местен дребен господар, сега бе празна. В две от колибите обаче блещукаше светлинка. Мрачното време бе накарало хората да се приберат по-рано.
Вин потрепери, доближи една от двете колиби и наостри подсилен слух за шумове отвътре. Чу детски смях и високи мъжки гласове. Подуши миризмите на току-що започната вечеря — проста зеленчукова каша.
„Скаа… които се смеят“. В дните на лорд Владетеля в подобна къщурка щеше да цари потиснато настроение. Щастливите скаа се смятаха за недостатъчно експлоатирани.
„Все пак постигнахме нещо. Всичко това не е било напразно“.
Но дали си заслужаваше смъртта на приятелите й? Падането на Лутадел? Без защитата на Елънд дори това малко селце скоро щеше да падне под властта на някой тиранин.
Тя попиваше звуците на смеха. Келсайър не се бе предал. Беше се изправил сам срещу лорд Владетеля и последните му думи бяха предизвикателни. Дори когато плановете му изглеждаха безнадеждни, когато трупът му лежеше на улицата, той пак, макар и тайно, бе победил.
„Отказвам да се предам — помисли тя и изправи рамене. — Отказвам да приема смъртта им, докато не видя труповете им с очите си“.
Вдигна ръка и потропа на вратата. Звуците вътре секнаха мигновено. Вин намали горящия калай. Скаа, особено тези от провинцията, бяха плашливи. Вероятно трябваше да…
— О, бедничката! — възкликна жената, която отвори. — Влизай вътре. Какво правиш навън в този студ?
Вин се поколеба. Жената бе облечена бедно, но дрехите й бяха достатъчно топли. Огнището в средата на помещението гореше примамливо.
Зад жената се надигна едър мъж и огледа Вин.
— Пютриум — каза тя. — Трябва ми пютриум.
Те вероятно си помислиха, че не е добре с ума. Можеше да си представи как изглежда, с чорлава коса и покрити с пепел дрехи. Беше облечена с обикновени ездачески бричове и фланела.
— Защо не влезеш, дете? — каза мъжът. — Хапни нещо. А после ще ни разкажеш откъде идваш. Имаш ли родители?
„В името на лорд Владетеля — помисли си тя обидено. — Нима изглеждам толкова малка?“
Опита се да Усмири двамата, да разсее подозренията и тревогата им. Те видимо се успокоиха.
— Нямам време — каза Вин. — Пютриум.
— В къщата на нашия господар имаше чудесни прибори — рече бавно мъжът. — Но разменихме повечето за дрехи и земеделски инструменти. Мисля, че останаха няколко бокала. Майстор Клед… нашият старейшина — ги прибра в съседната колиба…
— Ще свършат работа — рече Вин. „Макар че металът едва ли ще е с нужната аломантична чистота“. Вероятно щеше да има примеси от сребро и калай, които отслабваха действието му.
Двамата кимнаха и погледнаха към другите скаа в колибата.
Изпълни я отчаяние. Какво си мислеше? Дори ако пютриумът бе в правилна пропорция, щеше й отнеме време да го настърже и погълне. А той гореше сравнително бързо. Щеше да й е нужно доста голямо количество. Подготовката му щеше да отнеме почти толкова време, колкото придвижването до Лутадел.
Обърна се и погледна на юг, към тъмното снежно небе. Даже с пютриум щяха да са й нужни часове, за да стигне. Това, което й трябваше, бе трасе от клинове — път, маркиран с метални пръти, от които да може да се Тласка, за да се задържи във въздуха. Бе използвала подобно трасе, за да се придвижва между Лутадел и Фелисе. Разстоянието се вземаше за час с карета и само за десет минути в аломантичен полет.
Но между това село и Лутадел нямаше подобно трасе — нито край който и да било от каналите. Беше прекалено трудно да се прокара, твърде скъпо, за да се поддържа…
Вин погледна двамата на вратата и те неволно трепнаха. Може би бяха забелязали кинжалите в пояса й или пък ги стресна изражението й, но вече не изглеждаха така добронамерени.