20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
„Какво се е случило? — се запита Атос, като трепереше по-силно от сукното, гънките на което мачкаше. Народът се натиска, войниците са въоръжени и между зрителите, вперили погледи в прозореца, виждам д’Артанян. Какво чака? Какво гледа? Велики боже! Дали не са изпуснали палача?“
Изведнъж на площада глухо и зловещо заби барабан. Шум от тежки и бавни стъпки се разнесе над главата му-
Стори му се, че по паркетите на Уайтхол минава някакво дълго шествие; скоро чу как запращяха дъските на ешафода. Той хвърли последен поглед на площада и държането на зрителите му подсказа всичко, за което не му позволяваше да се досети последната надежда, спотаена в дъното на сърцето му.
Глухият шум на площада затихна напълно. Всички очи бяха вперени в прозореца на Уайтхол; полуотворените уста и спрялото дишане показваха, че се чака някакво страшно зрелище.
Шумът от стъпки, чут от Атос, когато беше под паркета На кралската стая, се възобнови на ешафода, който се огъна под тежестта така, че дъските се допряха почти До главата на нещастния благородник. Очевидно войниците се строяха в две редици.
В същия миг добре познат на Атос благороден глас изрече тия думи над главата му:
— Господин полковник, желая да кажа няколко думи на народа.
Атос се разтрепера от главата до краката: на ешафода говореше кралят.
Наистина след като изпи няколко капки вино и хапна малко хляб, Чарлз, уморен от чакането на смъртта, реши изведнъж да я ускори и даде знак да започне шествието.
Веднага се отвори широко прозорецът, гледащ към площада, и народът видя как от дъното на огромната стая се появи мълчаливо най-напред един маскиран човек; по секирата в ръката народът позна, че той е палачът. Тоя човек се приближи до дръвника и сложи секирата си на него.
Това беше първият шум, чут от Атос.
След него излезе Чарлз Стюърт; той беше бледен, разбира се, но спокоен и вървеше твърдо, между двама свещеници; след него няколко висши чиновници, натоварени да присъствуват на екзекуцията; най-после две редици копиеносци, които се наредиха от двете страни на ешафода.
Появата на маскирания човек предизвика дълги разговори. Всеки любопитствуваше да узнае кой е тоя неизвестен палач, който беше дошъл толкова навреме, за да може да се състои ужасното зрелище, обещано на народа, когато народът мислеше вече, че зрелището ще се отложи за следния ден. Всички го изяждаха с очи; но можаха само да забележат, че е човек със среден ръст, целият облечен в черно и навярно възрастен, защото под маската се подаваше прошарена брада.
Но когато се показа кралят тъй спокоен, тъй благороден, тъй важен, тишината се възстанови веднага, така че всички можаха да чуят желанието му да говори на народа.
Този, към когото беше отправена тая молба, навярно отговори утвърдително, защото кралят заговори с твърд и звучен, глас, който разтърси Атос до дъното на сърцето.
Той обясни на народа поведението си и му даде съвети за благото на Англия.
О — си мислеше Атос, — нима наистина чувам и виждам всичко това? Възможно ли е господ да изостави своя представител на земята и да допусне той да умре от такава жалка смърт? И аз не го видях, не се сбогувах с него! Чу се шум, като че ли някой премести смъртоносното
оръжие. Кралят се спря.
— Не пипайте секирата — каза той. И продължи речта си.
Когато свърши, настъпи ледено мълчание над главата на графа. Той се улови за челото, но между ръката и челото му се стичаха капки пот въпреки силния студ.
Това мълчание показваше, че се правят последните приготовления.
След речта кралят изгледа състрадателно тълпата, откачи от себе си диамантения орден, изпратен му от кралицата, и го предаде на свещеника, който придружаваше Джъксън. После свали от гърдите си един също диамантен малък кръст, който беше също подарък от кралица Анриет.
— Господине — обърна се той към свещеника, който придружаваше Джъксън, — аз ще държа тоя кръст в ръката си до последния миг. Вземете го, когато умра.
— Добре, всемилостиви господарю — отговори глас, в който Атос позна гласа на Арамис.
Тогава Чарлз, който досега не беше гологлав, свали шапката си и я хвърли край себе си; после разкопча едно по едно всички копчета на дрехата си, съблече я и я хвърли край шапката. Беше студено; той помоли за халата си и го получи.
Всички тия приготовления бяха направени със страшно спокойствие.
Можеше да се помисли, че кралят се готви да си легне в кревата, а не в ковчега.