20 години по-късно

Най-напред заговори с дъщеря си; привлече я към себе си и я посъветва да бъде благочестива, смирена и да обича майка си; след това се обърна към другото дете; взе младия херцог Глостърски и го сложи на коляното си, за да може едновременно да го притисне към сърцето си и да го целуне по лицето.

— Сине мой — му каза, — вие видяхте по улиците и в предните стаи много хора, когато идвахте тук; тия хора ще отсекат главата на баща ви, никога не забравяйте това. Може би един ден, като ви имат под ръка и в своя власт, те ще поискат да ви направят крал, като отстранят принц Уелски и херцог йоркски, по-големите ви братя, от които единият е във Франция, а другият не зная де; но вие не сте крал, сине мой; вие можете да станете крал само след смъртта им. Закълнете ми се, че не ще позволите да сложат на главата ви корона, без да имате законно право на това; защото, слушайте внимателно, сине мой, ако направите това, един ден те ще ви свалят и главата, и короната и в тоя ден вие не ще можете да умрете спокоен и без гризене на съвестта, както умирам аз. Закълнете се, сине мой.

Детето протегна ръчичката си и каза:

— Всемилостиви господарю, заклевам се на ваше величество …

Чарлз го прекъсна.

— Хенри — рече той, — наричай ме татко.

— Татко — продължи момчето, — заклевам ви се, че те по-скоро ще ме убият, отколкото да ме направят крал.

— Добре, сине мой — каза Чарлз. — Сега прегърнете ме, и вие също, Чарлът, и не ме забравяйте.

— О, не, никога, никога! — извикаха двете деца и обвиха с ръце шията на баща си.

— Сбогом — рече Чарлз, — сбогом, деца мои. Изведете ги, Джъксън; техните сълзи ще ми отнемат смелостта да умра.

Джъксън изтръгна горките деца от прегръдките на баща им и ги предаде на тия, които ги бяха довели.

Когато си отидоха, вратите се отвориха и всички можаха да влязат.

Виждайки се сам сред тълпата войници и любопитни, които започваха да нахлуват в стаята, кралят си спомни, че граф дьо Ла Фер беше много близо, под паркета на стаята, че не го вижда и че все още може би не губи надежда.

Той трепереше при мисълта, че най-малкият шум може да се стори сигнал на Атос, че той ще се залови отново на работа и сам ще се предаде. Ето защо остана неподвижен и задържа с примера си всички присъствуващи да не мърдат.

Кралят не се излъга. Атос беше наистина под краката му: слушаше, изпадаше в отчаяние, че не чува сигнал; понякога в нетърпението си започваше да дълбае отново камъка, но веднага прекъсваше, като се страхуваше да не го чуят.

Това ужасно бездействие продължи два часа. Гробно мълчание царуваше в стаята на краля.

Тогава Атос реши да узнае причината на това мрачно и нямо спокойствие, нарушавано само от безкрайния шум на тълпата. Той приповдигна завесата, която скриваше отвора в стената, и слезе в първия етаж на ешафода. Над главата му, само на четири пръста, беше подът, наравно с площадката, който всъщност представляваше ешафодът.

Тоя шум, който досега се чуваше само глухо и който сега достигна до слуха му, мрачен и заплашителен, го накара да подскочи от ужас. Той отиде до края на ешафода, открехна черното сукно на височината на окото си и видя около ужасната машина конници, зад тях редица копиеносци, зад копиеносците. мускетари, а зад мускетарите първите редици на народа, който кипеше и ревеше като бурен океан.