Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Имам запазена маса. Робърт Форестър. Закъснял съм с пет минути.

Келнерът кимна стъписан.

— Да, разбира се, мистър Форестър. Да не би да сте претърпели злополука, сър?

— Не. Само за минутка — каза Робърт и хукна по застланите с килим стъпала към тоалетната на горния етаж.

Изчисти лицето си и охлузените стави на китката със салфетка, среса се и си оправи връзката. Сега видът му беше много по-приличен, въпреки че окото му бързо се затваряше. Слезе долу, даде палтото си на гардероб, помъчи се да изглежда самоуверен и влезе в бара, където имаше среща с Джени. Тя седеше в огромен фотьойл до камината и го чакаше. Подскочи, като го видя.

— Няма нищо, не се притеснявай. Ела да седнем на тази маса. — Държа й стола, за да седне.

— Но какво се е случило?

— Срещнах Грег. Аз бих пийнал нещичко. — До него беше застанал келнер. Поръча „Манхатън“ за Джени и двойно уиски за себе си. След малко дойде оберкелнерът, за да им се извини, че масата им ще бъде готова чак след двадесет минути. Робърт нямаше нищо против да си изпият аперитива там, където вече бяха седнали.

— Грег? Но къде?

Робърт й разказа какво се беше случило.

— Не може да се каже, че той победи. Всъщност не знам кой победи. Не ме питай защо го извадих от водата. Бях толкова вбесен, че можех спокойно да го оставя вътре.

— Ти си му спасил живота.

Робърт се засмя.

— Не бих казал. Мисля, че там е много плитко. Има и много скали. — Наведе се и приглади мокрите маншети на панталона си. Окото му се беше затворило, пареше го, сякаш някой натискаше клепачите му с горещи пръсти. Видя как Джени взе чашата си от кръглата маса и сам вдигна своята.

— Наздраве! Знаеш ли, струва ми се, че няма да имаме повече неприятности с Грег. Освен ако не му се иска да опита втори път.

— Според мен трябва да го арестуват.

Робърт изпита някакво странно чувство от забележката й.

— Роклята ти е чудесна — каза той. Тя знаеше, че той я харесва в черно, и му беше казала, че за тази вечер ще си купи някаква рокля, която видяла в Ритърсвил.

— Наистина ли ти харесва? — Лицето й грейна от комплимента, тя докосна ханша си срамежливо, след това погледна Робърт и отново стана сериозна.

— Счупил ти е един зъб.

Едва сега Робърт забеляза, че е сменила прическата си — косата й бе прибрана отзад и образуваше нещо като светлокестеняв облак, който се спускаше до средата на ушите. Вече не я носеше свободно пусната по раменете. Изглеждаше с три или четири години по-възрастна.

— Е, само един зъб — каза Робърт.

Поръчаха си по още един аперитив. Робърт се поотпусна. Усещаше приятна умора, която го накара да се отпусне. Вече нищо не го болеше и се чувствуваше едва ли не победител. Джени бе толкова красива — гладката й коса лъщеше, ноктите й бяха лакирани в хубав червен цвят, на устните си беше сложила червило така, че горната устна да изглежда по-пълна — винаги го правеше в по-специални случаи. Джени се притесняваше от тънката си горна устна, което Робърт намираше за смешно. При цялото й очарование и топлотата, която се излъчваше от нея, му се струваше наивно и детинско да се притеснява заради тънката си горна устна. Когато влизаха в трапезарията, Робърт остана зад Джени и забеляза, че е отслабнала, но реши да не го споменава. Джени можеше да го изтълкува като упрек към външността й.