Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Мисис Джойс плахо попита:
— А ако не можем да платим парите? Отдавна не сме имали работа.
— Ще платите само ако можете. Ако ли пък не — това не засяга нито нас, нито вас. Един човек напусна лагера и след два месеца изпрати парите. Нямате право да допускате момичетата ви да гладуват тук, в лагера.
Мисис Джойс уплашено я погледна.
— Добре, мадам — каза тя.
— Вземете от бакалницата за момичетата си сирене! — рече заповеднически Джеси. — Помага при диария.
— Добре, мадам. — И мисис Джойс се измъкна през вратата.
Ядосаната Джеси се обърна към другарките си:
— Тя няма право да упорствува. Живее сред свои хора.
Ани Литълфийлд каза:
— Тя е тук отскоро. Може просто да не е знаела. Може по-рано да е приемала от време на време подаяния. И моля, не ми затваряйте устата, Джеси. Аз имам право да говоря. — Тя се полуобърна към майката. — Ако някой е изпитал какво значи да приемаш подаяния, това ще остане в душата му за цял живот като клеймо. Нашата помощ не може да се нарече подаяние и все пак никога не ще забравиш, че си я приел. Обзалагам се, че Джеси не е изпитала това.
— Не, не съм — отговори Джеси.
— А аз съм го изпитала — продължи Ани. — Онази зима. Гладувахме — и аз, и мъжът ми, и децата. А тогава валяха много дъждове. Някой ни посъветва да се обърнем към Армията на спасението. — Очите й блеснаха. — Ние гладувахме… а те ни накараха да пълзим за техния обед. Те ни унижиха. Те… Мразя ги! Може и мисис Джойс някога да е получавала подаяние. Може тя да не е знаела, че тук, при нас, е по-иначе. В нашия лагер, мисис Джоуд, никому не ще позволим да живее от подаяния. В нашия лагер не се разрешава да помагаш на другите по този начин. Ако имаш нещо излишно, можеш да го дадеш на управата; тя ще го разпредели, на които е нужно. Но няма да позволим да се правят подаяния… — Гласът на Ани бе пресипнал от гняв. — Мразя ги — повтори тя. — Никога не съм виждала мъжа си унизен, а тези… тези от Армията на спасението го унизиха.
Джеси кимна.
— Знам това — тихо каза тя. — Знам, казвали са ми. Е, хайде да разведем мисис Джоуд по другите места.
Майката рече:
— Тук наистина е хубаво.
— Да отидем в шивалнята — предложи Ани. — Там имат две машини. Нашите жени шият рокли, шият юргани. Сигурно ще ви се поиска да работите там.
Веднага щом Комисията дойде при майка им, Рути и Уинфийлд се изпариха.
— Ако искаш да тръгнем с тях и да чуем за какво ще си говорят — предложи Уинфийлд.
Рути го хвана за ръката.
— Не — рече тя. — Заради тези гадини ни измиха. Няма да тръгна с тях.
Уинфийлд каза:
— Ти ме наклевети за клозета. А аз пък ще кажа как ги нарече.
В очите на Рути блесна уплаха.
— Не, не бива. Знаех, че не си счупил клозета, затова те наклеветих.
— Нищо не си знаела — отговори Уинфийлд.
Рути рече:
— Хайде да видим какво има тук.
Те тръгнаха, като се озъртаха смутено и надничаха във всяка палатка. В края на редицата, на едно равно място, имаше игрище за крокет. Там играеха деца — пет-шест на брой, сериозни, мълчаливи. На една пейка до крайната палатка седеше възрастна жена, която ги наблюдаваше. Рути и Уинфийлд се завтекоха натам.
— Вземете и нас — викна Рути. — И ние искаме да играем.
Децата я погледнаха. Едно момиче с тънки като миши опашки плитки каза:
— В следващата игра.
— Аз пък искам сега — извика Рути.
— Сега не може, но в следващата игра ще ви приемем.
Рути заплашително навлезе в игрището.
— Не, сега. — Мишите опашки здраво стиснаха чукчето. Рути подскочи към нея, удари я, блъсна я настрана и й взе чукчето. — Казах, че ще играя и ще играя — тържествуващо заяви тя.
Възрастната жена стана и се приближи до игрището. Рути свирепо я погледна и стисна с две ръце чукчето. Жената рече:
— Оставете я, нека играе като Ралф миналата седмица.
Децата хвърлиха чукчетата и мълчаливо напуснаха игрището. Те застанаха настрана, гледайки Рути с безизразни очи. Рути ги изпрати с поглед. После удари топката с чукчето и се затича след нея.
— Хайде, Уинфийлд! Вземи си едно чукче — извика тя и учудено се озърна назад. Уинфийлд се бе присъединил към стоящите настрана деца и я гледаше със същите безизразни очи. Рути с предизвикателен вид отново удари топката. На игрището се вдигна прах. Рути се преструваше, че й е много весело. А децата стояха все на същото място и я гледаха. Рути сложи една до друга две топки и едновременно ги удари, после се обърна към децата и изведнъж тръгна към тях, държейки в ръка чукчето.