Сага за Австралия

— А каква според теб е истината? — попита майорът, беше го заглождило любопитство.

— Според мен щерката е хвърлила око на Лукас. Когато е ударила на камък и той не й е обърнал внимание, е решила да му отмъсти. Делото срещу него се гледало, има-няма, десетина минути, хазяинът дори не си направил труда да се яви пред съда, така че нямало кой да се застъпи за горкия Лукас. Въпреки че, доколкото знам, в лондонските съдилища е пълно с народ, няма къде игла да падне, цари голяма бъркотия, няма да се учудя, ако човекът се е явил, но се е залутал или са му отказали да го пуснат в съдебната зала. Съдията разпитал Лукас, той отхвърлил всички обвинения, но онзи на кого ще повярва, на него, дето е сам, или на двамата свидетели? Лепнал му седем години.

— Поредното потвърждение на моята теория — отбеляза Рос и се облегна на стола така, че предните му крака се отлепиха от пода. — Познато до болка. Някои от вас са си изпечени мошеници, но ми е правило впечатление, че повечето гледате да не си навличате неприятности. А шепа негодници ви усложняват неимоверно живота. На всеки каторжник, наказван с побой, се падат по трима-четирима, които така и не знаят що е камшик, но който веднъж е бит, после пак и пак забърква някоя каша и пак бива наказван. Е, срещат се и такива, които не са нито злосторници, нито свестни хора — тях ги мързи да гледат, камо ли да работят. А колкото до английските съдилища, те отсъждат въз основа на голословни показания. Рядко се интересуват от доказателствата.

— Пък и мнозина извършват престъпления, докато са мъртво пияни — отбеляза Ричард.

— При теб така ли стана?

— Е, не, въпреки че ромът доста допринесе за бедите ми. Предстоеше ми да свидетелствам за измама с акцизи и трябваше на всяка цена да ми попречат. Това стана в Бристъл, а ме пратиха на съд в Глостър, където не познавах никого. — Ричард въздъхна тежко. — Но да ви призная, драги ми господине, не виня никого освен себе си.

Рос си помисли, че мъжът прилича на келт от Уелс: черна коса, изсечено смугло лице, светли очи. Сигурно беше наследил ръста от предците си англичани, а мускулестото тяло беше плод на усърдния неуморен труд. Секачите, зидарите и дърварите, които влагаха сърце в работата, винаги имаха изваяни тела. Стига, разбира се, да получаваха достатъчно храна, а хората на остров Норфолк явно не гладуваха. Виж, не беше сигурно, че и занапред ще е така.

— Пращиш от здраве — отбеляза Рос, — всъщност и не помня някога да си лягал болен.