Сага за Австралия

— Ура-а! — викнаха всички в един глас, сетне повториха и потретиха.

— Да поздравим три пъти и лейтенант Кинг, сътворил чудеса! Поздравявам ви, господин Кинг, на добър път и Бог да ви пази! Хип-хип!

За Кинг поздравът беше по-гръмогласен, отколкото за краля, а техният Кинг65 стоеше смаян, грейнал от неописуема признателност. За миг дори обикна майор Рос.

— А сега минете всички един по един под държавния флаг и сведете глава пред него, за да потвърдите клетвата си за вярност.

Множеството тръгна на дълга върволица — всички крачеха тържествено, със страхопочитание.

Макар че като ръководител на секачите Ричард стоеше по-близо до пилона с държавния флаг, отколкото новопристигналите каторжници, той съзря сред навалицата доста познати лица, на някои от които дори се зарадва: Уил Конъли, Неди Перът и Тафи Едмъндс, Томи Киднър, Арън Дейвис, Мики Денисън, Стив Мартин, Джордж Гест и Ед Ризби — последните двама бяха неразделни, Джордж Уитакър. Сред новопристигналите морски пехотинци Ричард мерна Даниъл Станфийлд, чиракувал при него, за да усвои занаята на оръжейника, и двама редници още от времето, когато бяха пътували с „Александър“ — Елайъс Бишоп и Джо Макколдрън. Ако го видеха, каторжниците със сигурност щяха да се втурнат и да дойдат при него — как да им обясни, че майор Рос не си хвърля думите на вятъра и говори съвсем сериозно, надали щеше да остане доволен, че главният секач се мотае и си бъбри със старите си приятели. Точно тогава майорът го извади от безизходицата, като го повика по име.