Сага за Австралия

— Много са глупави — бе обяснил Кинг, — изгубят се и не могат да си намерят гнездата. Гра-гра! Гра-гра! Когато са тук, грачат по цели нощи, не ти трябват призраци, ако си нов, като едното нищо ще ти изкарат ангелите. Но вземеш ли борина, за нула време ги хващаш. Прасетата се покатерват горе на баира и си правят гощавки. И ние опитахме да ги ядем, нали са ни под ръка, но не стават за ядене — мазни са и вонят на риба — ух!

„Така че — помисли си Рос — мога да разчитам поне на свинете.“

Колкото и добра да беше пшеницата, тя пак нямаше да изхрани четиристотин двайсет и четири гърла до следващата реколта. Сееше се през май — юни, жънеше се през ноември — декември. Ако се вярваше на Кинг, царевицата растяла целогодишно. Преборвал се с плъховете и с гъсениците, като сеел пшеницата точно когато вълната от гъсеници отстъпела, царевица пък засявал непрекъснато. Изкласилата пшеница била твърде крехка и плъховете не можели да се покатерят по нея. Но и класовете на пшеницата, и мамулите на царевицата били опустошавани от зелените папагали, които налитали на цели рояци. „Не е шега работа да опитомиш природата — помисли си майорът, — прилича на постоянна война.“

Обиколи равнината покрай морето надлъж и шир, сетне и напреко и през цялото време мислеше и мислеше. Не биваше да заселва повече Артъровия дол, там очевидно културите вирееха най-добре и долчинката трябваше да бъде запазена за тях. Ето защо поне засега селището Сидни трябваше да подслони всички — но само засега. Майорът реши да навести Робърт Уеб и жена му, както и Робърт Джоунс, каторжник с изтекла вече присъда, отишли да живеят някъде по средата между Сидни и Водопада. О, Водопадът — какво място да слезеш на брега! Хънтър сигурно се е подсмихвал злорадо, докато е гледал как заместник-губернаторът се придвижва без багаж, в лодка, пълна с пилци, към сушата. Рос погледна на кръв и съсредоточи цялата си енергия върху онзи злобар, Джон Хънтър, капитана на „Сириус“ — колкото и практичен, приземен и оправен да беше майорът, родом от Шотландия, той бе убеден, че проклятието има огромна сила. Хънтър нямаше да види бял ден. Щеше да съжалява горчиво, че изобщо се е раждал. Хънтър щеше да загази не на шега. „Проклет да си, проклет да си, проклет да си!…“

На Рос му олекна, той спря в другия край на просеката и се обърна на изток, към разчистеното, ала все още голо пространство, завършващо при морето, при плажа отвъд Залива на костенурките. Реши, че на това място, както и на пътя до скалата, където бяха слезли на сушата, ще се настанят морските пехотинци заедно със своите началници, които по този начин щяха да отрежат достъпа на каторжниците до Артъровия дол и храната, складирана в огромната плевня на Кинг и в горната част на хамбара. Щеше да разположи заточениците източно от пехотинците, в колиби за по десет души, пък преподобният Джонсън да върви по дяволите с неговите клетви никой да не прелюбодействал и мъжете да бъдели държани отделно от жените. Рос беше на мнение, че и да развратничат, това поне мъничко ще ги направи щастливи. А Бог щеше да им прости, понеже ги беше подложил на толкова много други непосилни изпитания.