Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Наглеждай Малкия Джон, лейтенанте. Трябва да се поразходя.
Уж от опустошителния ураган бе минала цяла година, а още личаха белезите, оставени от него, макар че дърветата, които можеха да се използват, бяха със смъкната кора и бяха нарязани на трупи с подходящата дължина. Прекалено големите, които не ставаха за греди, и вече прогнилите бяха с окастрени клони — за борини и съчки, стволовете им пък бяха нацепени и бяха струпани било в ровове, било на купчини. Както му беше обяснил Кинг, селището още разрязвало дърветата, повалени от вятъра, макар че продължавали да прочистват баирите около дола и Сидни и трупали дървения материал. „През зимата — помисли си Рос, — ще заповядам да кладат огромни огньове всеки ден. Прекалено много ценна равна земя е затрупана от окършените борове.“
Островът му се струваше още по-ужасен и от Порт Джаксън, умът му не го побираше как четиристотин души ще живеят тук поне в някакви удобства. Въпреки пълчищата гъсеници имаше колкото щеш зеленчуци, но човек не можеше да кара на едните зеленчуци, особено когато от него се искаше и да работи с пот на челото — нуждаеше се и от месце и хлебец. Рос беше изумен от количествата пшеница, а също и царевица в хамбара. Кинг му беше обяснил, че само благодарение на потомството на Макгрегър и Делфиния, което все се навъртало около хамбара, били спасили зърното от плъховете, а с новопристигналите бяха дошли още десетина кучета и двайсетина котки, които щяха да се включат в битката с ордите гризачи. Тук свинете бяха много по-угоени, отколкото в Порт Джаксън. Ядели царевица, кръвно цвекло, остатъци от риба, а също мекото на палмовото дърво и на папратта. Похапвали и морски птици, които между ноември и март идвали да гнездят на хълма Джордж.
— Много са глупави — бе обяснил Кинг, — изгубят се и не могат да си намерят гнездата. Гра-гра! Гра-гра! Когато са тук, грачат по цели нощи, не ти трябват призраци, ако си нов, като едното нищо ще ти изкарат ангелите. Но вземеш ли борина, за нула време ги хващаш. Прасетата се покатерват горе на баира и си правят гощавки. И ние опитахме да ги ядем, нали са ни под ръка, но не стават за ядене — мазни са и вонят на риба — ух!
„Така че — помисли си Рос — мога да разчитам поне на свинете.“
Колкото и добра да беше пшеницата, тя пак нямаше да изхрани четиристотин двайсет и четири гърла до следващата реколта. Сееше се през май — юни, жънеше се през ноември — декември. Ако се вярваше на Кинг, царевицата растяла целогодишно. Преборвал се с плъховете и с гъсениците, като сеел пшеницата точно когато вълната от гъсеници отстъпела, царевица пък засявал непрекъснато. Изкласилата пшеница била твърде крехка и плъховете не можели да се покатерят по нея. Но и класовете на пшеницата, и мамулите на царевицата били опустошавани от зелените папагали, които налитали на цели рояци. „Не е шега работа да опитомиш природата — помисли си майорът, — прилича на постоянна война.“
Обиколи равнината покрай морето надлъж и шир, сетне и напреко и през цялото време мислеше и мислеше. Не биваше да заселва повече Артъровия дол, там очевидно културите вирееха най-добре и долчинката трябваше да бъде запазена за тях. Ето защо поне засега селището Сидни трябваше да подслони всички — но само засега. Майорът реши да навести Робърт Уеб и жена му, както и Робърт Джоунс, каторжник с изтекла вече присъда, отишли да живеят някъде по средата между Сидни и Водопада. О, Водопадът — какво място да слезеш на брега! Хънтър сигурно се е подсмихвал злорадо, докато е гледал как заместник-губернаторът се придвижва без багаж, в лодка, пълна с пилци, към сушата. Рос погледна на кръв и съсредоточи цялата си енергия върху онзи злобар, Джон Хънтър, капитана на „Сириус“ — колкото и практичен, приземен и оправен да беше майорът, родом от Шотландия, той бе убеден, че проклятието има огромна сила. Хънтър нямаше да види бял ден. Щеше да съжалява горчиво, че изобщо се е раждал. Хънтър щеше да загази не на шега. „Проклет да си, проклет да си, проклет да си!…“
На Рос му олекна, той спря в другия край на просеката и се обърна на изток, към разчистеното, ала все още голо пространство, завършващо при морето, при плажа отвъд Залива на костенурките. Реши, че на това място, както и на пътя до скалата, където бяха слезли на сушата, ще се настанят морските пехотинци заедно със своите началници, които по този начин щяха да отрежат достъпа на каторжниците до Артъровия дол и храната, складирана в огромната плевня на Кинг и в горната част на хамбара. Щеше да разположи заточениците източно от пехотинците, в колиби за по десет души, пък преподобният Джонсън да върви по дяволите с неговите клетви никой да не прелюбодействал и мъжете да бъдели държани отделно от жените. Рос беше на мнение, че и да развратничат, това поне мъничко ще ги направи щастливи. А Бог щеше да им прости, понеже ги беше подложил на толкова много други непосилни изпитания.