Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
С театрален жест госпожица Темпъл замахна с бутилката и извика, все едно щеше да я строши в главата на онзи, който държеше подноса и който — именно заради подноса — не можеше да вдигне ръце и да се защити от удара. Но заплахата от бутилката явно беше толкова голяма, че той не можа да спре ръцете си да не опитат и изпусна подноса, който падна с трясък на мраморния под.
Мъжете я погледнаха — и двамата се бяха присвили в очакване на удара, зяпнали, че госпожица Темпъл така и не беше хвърлила — не беше и възнамерявала — оранжевата бутилка. В миг погледите и на четиримата се преместиха към подноса, чието съдържание избухна със съскане и пара и издайническа миризма, от която на госпожица Темпъл започна да й се повдига. Не беше, както бе очаквала, нездравата миризма на индиговата смола, а миризма, която я върна в каретата в нощта, когато се бе борила да се освободи от тежкото тяло на Спраг — миризма на човешка кръв. Съдържанието на три от строшените шишенца бе образувало локва и сместа се преобразяваше — нямаше друг начин да се опише — в блестящо ярка кървава локва, която се лееше от подноса на пода в количество по-голямо от първоначалното, все едно комбинацията на химическите вещества не само създаваше кръв, но правеше повече кръв, бликаща сякаш като от невидима рана в мраморните плочи.
— Какво става тук?
И четиримата вдигнаха очи към неодобрителния глас, който долетя от прага зад двамата мъже. Там стоеше висок мъж с посивяващи бакенбарди и телени очила. Държеше армейска карабина. Носеше дълго тъмно палто, чиято елегантност караше плешивата му глава да изглежда по-кръгла, а тънките му устни — по-жестоки. Слугите сведоха глави и започнаха да бръщолевят извинения.
— Господин Бленхайм… тези жени…
— Ние… асансьорът…
— Те ни нападнаха…
— Бягат…
Господин Бленхайм ги отряза с окончателността на касапски сатър.
— Върнете подноса, подменете съдържанието му и го доставете незабавно. Пратете прислужница да изчисти пода. Докладвайте ми, когато свършите.
Без да кажат и дума, мъжете грабнаха капещия поднос и припнаха покрай господаря си, свели раболепно глави. Бленхайм се намръщи за миг на миризмата, очите му се стрелнаха към кървавата локва, после се вторачиха в жените.
— Вие идвате с мен.
И вдигна карабината.
Вървяха пред него, насочвани на всеки завой от кратки заповеди, и скоро стигнаха до украсена с резба дървена врата. Бленхайм се огледа бързо, отключи и ги пусна да влязат. После влезе и той — с изненадваща за толкова едър човек пъргавина — и пак заключи. Госпожица Темпъл видя, че прибира ключа — един от многото на сребърна верижка — в джоба на жилетката си.
— По-добре да говорим насаме — каза им, като им хвърли студен поглед, чието равнодушие и спокойствие контрастираха с явната му способност за прагматична жестокост. — Оставете тази бутилка на масата.
— Така ли? — попита госпожица Темпъл. На лицето й бе изписана безразлична любезност.
— Веднага — нареди той.
Госпожица Темпъл огледа стаята. Таванът бе висок и изрисуван с просторни небеса над джунгли и водопади, които според нея сигурно отразяваха нечия представа за Африка, Индия или Америка. На стените имаше витрини с оръжия и животински трофеи — препарирани глави, кожи, зъби и нокти. Подът бе застлан с дебел килим, мебелите бяха с удобни кожени дамаски. Миришеше на пури и прах и тя видя зад господин Бленхайм огромен бюфет, пълен с най-различни бутилки.
Господин Бленхайм се покашля многозначително и тя послушно кимна и остави оранжевата бутилка там, където й бе посочил. Погледна Елоиз и срещна въпросителното й изражение. Госпожица Темпъл посегна и я хвана за ръката — ръката, в която тя държеше синята стъклена карта.
— Значи вие сте господин Бленхайм — попита просто за да печели време.
— Аз съм — отвърна тържествено мъжът и в гласа му се прокрадна неприятна нотка на важност.
— Питах се — продължи госпожица Темпъл, — защото толкова много пъти чувах името ви.
Той не отговори, а я изгледа внимателно.
— Толкова много пъти — добави Елоиз.
— Аз съм управителят на това имение. Вие създавате неприятности тук. Току-що бяхте в прохода на господаря и шпионирахте. А също така ми изцапахте пода!
За нещастие на господин Бленхайм упреците му — защото той явно бе човек, чийто авторитет зависеше от способността му да изброява чуждите прегрешения — бяха осъдителни само за тези, които изпитваха вина. Госпожица Темпъл кимна в знак, че признава тревогите му.