Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Сети се! Синият бутон означаваше, че асансьорът трябва да продължи курса си — използваше се, за да не се износва ненужно двигателят, когато посоката се променяше насред пътя. Госпожица Темпъл блъсна синия бутон, после зеления и се хвърли към отвора. Елоиз я хвана през кръста и бързо я дръпна, краката на госпожица Темпъл влязоха на косъм през стесняващия се процеп. Последното, което зърнаха, бяха черните ботуши на мекленбургските войници, които слизаха по последните стъпала.
Асансьорът се заиздига и след първоначалното облекчение, че не ги бяха хванали и че не е останала без крака, госпожица Темпъл се опита да се намести по-удобно, но така само заби коленете си в хълбока на спътницата си. Извърна лице на другата страна. Не бяха имали време да затворят капака докрай и виждаха как стената се плъзга на сантиметри от тях.
— Най-горе ще се опитат да го обърнат, преди да излезем — прошепна госпожица Темпъл.
— Да — тихо се съгласи Елоиз. — Трябва да излезете първа. Ще ви бутна.
— А после аз ще ви дръпна за краката.
— Все ще успеем да се измъкнем. Но трябва да е бързо.
— Ами ако горе има други?
— Твърде вероятно е.
— Ще ги изненадаме — тихо отбеляза госпожица Темпъл.
Елоиз отговори с въздишка, която се стори на госпожица Темпъл едновременно нежна и изпълнена със страдание, смесица, която не разбираше напълно, и тя я погали по косата. Такава физическа близост беше необичайна за нея, но тя знаеше, че приключението им е ускорило връзката между тях, както далекогледът скъсява разстоянието между кораба и брега. Беше същото като с Чан и Свенсон, които в действителност изобщо не познаваше, но въпреки това чувстваше, че те са единствените, на които може да разчита или дори — и това я изненада, защото за да стигне до тази мисъл, трябваше да постави събитията от последните дни в контекста на целия си живот — за които я беше грижа. Не познаваше майка си. Запита се — смутена, тъй като сега не му беше времето да се отнася в безумни разсъждения и глезотии, дали настоящото й усещане за топла плът, за живот, за безспорна загриженост, прилича на това да имаш майка. Бузите й пламнаха и тя изхлипа на пресекулки.
Асансьорът изведнъж спря без предупреждение. Капакът се плъзна встрани и госпожица Темпъл видя смаяните лица на двама мъже в черните ливреи на прислужниците в Харшморт: единият бе отворил капака, а другият държеше друг дървен поднос с шишенца и бутилки. Преди да успеят да затворят и преди онези долу да успеят да повикат асансьора обратно, тя изрита с двата си крака едновременно — знаеше, че са мръсни като на някой гамен — към лицата им и те отскочиха, ако не от страх, то поне от отвращение. Елоиз я бутна изотзад и госпожица Темпъл изскочи навън, разкрещя се на мъжете като луда.
Мъжете я гледаха стреснато, но не можаха да реагират, защото погледите им бяха привлечени от Елоиз, която се измъкваше с краката напред — копринените й роби се набраха почти до кръста и разкриха копринените й гащички. Най-после тя успя да се измъкне, все така стиснала бутилката с яркооранжевата течност. При вида й мъжете отстъпиха още крачка назад и любопитното сладострастие на лицата им се смени с подозрителност.
Щом Елоиз излезе, госпожица Темпъл пристъпи към мъжа, който бе отворил капака, и с всичка сила го блъсна към мъжа с подноса. И двамата отстъпиха несигурно по хлъзгавия черно-бял мрамор; вниманието им бе съсредоточено само да не изпуснат нещо от ценния си чуплив товар. Госпожица Темпъл помогна на Елоиз да стане и взе оранжевата бутилка. Зад тях асансьорът оживя и с тракане изчезна надолу. Двете понечиха да побягнат, но слугите им препречиха пътя.
— Пуснете ни да минем — нареди заповеднически госпожица Темпъл.
— Няма! — сопна се мъжът с подноса и злобно присви очи. — Вие сте бегълки. И сте откраднали това шише. Внимавайте! Знаете ли колко е опасно?
— Бас държа, че ще ни наградят, ако го върнем долу — каза другият.
Госпожица Темпъл погледна оранжевата бутилка, която явно съдържаше някакъв ужасно силен химикал. Ако я счупеше в главата на единия, беше възможно да обезвреди и двамата и да успеят да избягат. В същото време обаче не можеше да е сигурна, че ако я строши, няма да навреди на себе си и на Елоиз — може би с изпаренията. Освен това бутилката беше отлично оръжие, което да запази за бъдещ момент на криза или преговори, а госпожица Темпъл много повече предпочиташе да притежава, отколкото да изразходва ценните неща. Но сега трябваше да действа достатъчно решително, за да попречи на тези двамата да ги хванат.