Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

После го сгъна по много сложен начин, сбута в един ъгъл полегато написано указание; „За Мери, прислужничка при кмета мистър Нъпкинс, Ипсуич, Съфък“, подлепи посланието си с цветни лепенки и най-сетне го сложи в джоба, готово за пощата. Щом приключиха с тази важна задача, мистър Уелър старши подхвана онова, за което бе повикал сина си.

— Първият въпрос засяга твойто началство, Сами — рече мистър Уелър. — Утре ще го съдят май, а?

— Ще го съдят — потвърди Сам.

— Виж к’во — продължи мистър Уелър, — смятам, че ще му трябват свидетели: да говорят що за човек е, също да докажат, че има алиби. Много пъти съм си прехвърлял в ума неговите работи и смятам, Сами, че той може да си отпусне сърцето. Имам приятели, дет ще сторят за него и едното, и другото. Но слушай сега моя съвет: не е важно какъв човек ще го изкарат, ами да гледа да има алиби. Нищо не е по-добро от едно алиби, Сами, нищо. — Мистър Уелър изглеждаше много съсредоточен, докато даваше своето юридическо мнение; и като зарови нос в чашата си, намигна над нея на своя изумен син.

— Е, какво искаш да кажеш? — рече Сам. — Да не мислиш, че го съдят за престъпление в „Оулд Бейли“, а?

— Туй няма нищо общо с нашия въпрос, Сами — отвърна мистър Уелър. — Къдет’ и да го съдят, само едно алиби ще го измъкне от кашата. Ний измъкнахме тъй Том Уайлдспарк от едно убийство, а пък всички важни птици с перуки казваха, че нищо не можело да го спаси. И по мое мнение, Сами, ако началството ти не докаже, че има алиби, ще го „сандърдисат“, както казват италианците, и няма к’во повече да говорим.

Тъй като по-възрастният мистър Уелър си бе създал твърдо и непоколебимо убеждение, че „Оулд Бейли“ е върховната съдебна инстанция в страната и че всички останали съдилища без изключение се ръководят от (и съблюдават при своето правораздаване) същите норми и процедура, то изцяло отхвърляше уверенията и доводите на своя син, целящи да докажат, че едно алиби би било ненужно в случая; и старият джентълмен страшно се възмущаваше, смятайки, че преследват мистър Пикуик по „специални причини“. Сам се увери, че е безсмислено да спорят по този въпрос и за да промени темата, попита какво още иска да разисква с него многоуважаемият му баща.

— Таз точка на дневния ред засяга семейната политика, Сами — захвана мистър Уелър. — Оня де, Стигинс…

— Червеноносият ли? — запита Сам.

— Съвсем същият — отвърна мистър Уелър. — Та оня, червеноносият, Сами, идва на гости на твойта мащеха с толкоз доброта и упоритост, дет не съм виждал никогаж. Той е толкоз привързан към семейството, Сами, че когат’ е далеч, не му е добре, освен ако има нещо да му спомня за нас.

— Ако бях на теб, щях да му дам за спомен таквоз нещо, та да го сърби и смъди поне десет години след туй.